Зимата, мама й стара
(хрониките на един човек)
Зимата е един много готин сезон. Единственото кофти време е може би това към 5 сутринта, когато обикновено ти се дохожда до тоалетна и ти се налага да преместиш камарата юргани, да станеш и от студ моментално да спре да ти се ходи до тоалетна (това е особено често срещано при хората, страдащи от запек). Изключително безсмислено е да обяснявам какво е зима, защото всеки си има личен опит за какво става въпрос. Но все пак, ако сте келнер, зимата е сезонът, в който има най-много клиентела и в който може да установите, че майстор-готвачът е гей.
Тази зима, за която пиша, беше точното определение за „клиширана”. Пак не светеха половината лампички на „Патриарх Евтимий”, малките момиченца пак припяваха хита на Марая Кери „Ол ай уонт фор Кристмас”, старите момиченца пак със съзли на очи си мислеха, че слушат някое парче на Филип Киркоров, докато пее Риана, младите момченца пак играеха на бой със снежни топки, а старите момченца чакаха да ги уцелят и възкликваха удивено с нескрита радост в гласа си „Дееба твойто мами, дееба!” Пак навсякъде процъвтяваше бизнесът с елхите и електрическите самобръсначки, и пак някоя улична котка жално измяукваше в 11 часа, възмутена от цените на парното. Абе с една дума, всичко беше Дъ сейм.
И в цялата тая клиширана ситуация се появявам аз.
Правило ли ви е някога впечатление, че най-гадните неща почти винаги се случват а) На рождения ви ден, б) на Коледа, в) На някой друг тъп празник? Просто хората са ебати странните политически животни и като такива много внимателно подбират кога да се провалят в нещо.
Цялата работа започна по начина, по който започна моят разказ. Аз станах в 5 часа, въпреки че нямах запек. Докато отида до тоалетната и се върна, бях изстинал и вкиснат като забравено в хладилника мляко. Сянката на съмнение се беше промъкнала под кожата ми като някакъв упорит глист в стомаха на гладно куче. Съмнение за нещо непоносимо грешно като например да се опариш на анална свещичка, след като си гледал клиповете на „Арми оф Ловърс”. Разбира се аз не подозирах, че нещата са далеч по-сериозни от това.
Зимата е готин сезон, ама друг път. Още щом излязох се убедих в това. От всички хора на цялата улица точно аз ще пропадна в заледената локва, точно моите обувки ще пропускат, точно на мен ще ми се подсмихват мазните гейове. Заклех се повече да не отивам до магазина за прахосмукачки, когато навън има сняг, и ругаещ под нос се запътих обратно към нас.
Някои хора изповядват философията, че всичко се връща. Напълно не съм съгласен с това. Предишният ден бях защипал езика си на електрическата пишеща машина, която използвам за партньор по табла, и сега ходех на върха на унижението с някаква лепенка в устата. Господ определено трябваше да ми даде достойна компенсация за това, като например да ми подари половината акции на някоя просперираща фирма. Шефът явно имаше други планове обаче.
Вървя си аз, мрачен типец, по улицата. Правя пируети, достойни за състезател по фигурно пързаляне-сомнамбул. И кво става? Ми квото става по редовните романтични комедии с Бен Стилър. Появява се някаква там жена. Поне това беше първоначалното ми впечатление, имайки предвид позицията ми. Носът ми беше на 5 сантиметра от някакви токчета. Плахо погледнах нагоре. По принцип не ми вървеше с жените и, но кой знае? Може Господ да се е осъзнал.
Еба си! Обувките обуваха две крачета, тънки и изящни като на Котоошу. Направо се чудех как ги издържат. И коя глупава жена би обула токчета през зимата?
И тогава шефът пак ми каза, че съм пълен тъпак. По-скоро го намекна. Токчетата се разтрепераха и след секунда се бяха прекършили. Тая планина сланини се срина върху мен. Разтресе се като вокален изпълнител на румба върху гърба ми. Помислих си, че повече никога няма да стана. Лека полека животът ме напускаше, когато тя най-накрая повдигна туловището си. Почна нещо да се извинява, после ми подаде ръка. От учтивост приех и това беше още една грешка в живота ми. Стисна ме като шампион по канадска борба. С лекота ме изпарви на карка и се реши да ме изтупва, като по този начин ми изкара въздуха за около 2 минути.
Искаше да ме изпрати и до нас, но аз възразих с цялата си останала учтивост и се запътих към спешното отделение. На всичкото отгоре се оказа, че имам и хемороиди.
...
Зимата е много готин сезон. Но не и когато лежиш в болница, целият в гипс и с лепенка на езика. Еба ти деня. Единствената цяла част от тялото ми е възпаленият ми апандисит. Ако говорим за компенсации, Господ трябва да ми подари света. Как е възможно да ме блъснат с колело, а аз да падна точно пред същата дебела топка лой, която седна върху мен? Разбрах, че първия път съм бил късметлия. Тоя път се оказа, че тя носи тежести за щангата си и резервна гума за ТИР-а на мъжа си. Крехкото ми телесложение не издържа на този сблъсък и вместо в тролея, се озовах в линейката.
Чувствах се разбит, какъвто и всъщност бях. На всичкото отгоре скапаната сестра беше пуснала предаването на Марта Вачкова. Покрай нея се сещах за инцидента на улицата и по бузите ми течаха горещи сълзи. И на всичкото отгоре дистанционното беше на 5 сантиметра от дясната ми ръка! Каква жалка несправедливост! Опитах се да пренебрегна факта, че бях с гипс, и се пресегнах към спасението си. О, небеса! Ръката ми се мръдна! Господ най-накрая ще внесе малко справедливост в този груб свят! Само още мъничко...
И в тоя момент шефът си разчисти сметките с мен. На вратата се чу тихо потропване. Звучеше като ромоленето на тих дъждец върху ръждясала ламарина. Странно, но този шум ме вдигна на пръсти (образно казано) и дори ме повъзбуди. Реших да се направя на тежко ранен, какъвто всъщност бях, и едва-едва простенах:
- Ммм?
Като се замисля това прозвуча като мучене на крава с разстройство, но човекът от другата страна на вратата явно възприе звука като „Влез”.
Някои хора твърдят, че имат връзка с Господ. Други – че редовно ходят с мъртвата си съпруга на голф. Е, тогава аз осъзнах, че имам ясновидски способности.
Човекът от другата страна на вратата се оказа жена. При това не каква да е! Толкова беше красива, че се усъмних в съществуването на дявола. Това беше за кратко, преди да се сетя в какво положение се намирах.
Тя пристъпи към леглото ми. По високите й токчета прецених, че развива Наполеонов комплекс. Нищо, нали и аз не съм много висок, тамън няма да се надигам на пръсти, като я целувам.
Докато си мечтаех, тя вече се беше добрала до мен. Наведе се над леглото и изведнъж се отпусна върху гипса. Разрида се, а аз не можех дори да я прегърна. Еба ти живота. Мислено показах среден пръст на шефа, и тогава се сетих. Ами ако от сълзите й гипсът се разтопеше? Може би, ако тя плачеше достатъчно дълго, щеше да ме освободи от този затвор, в който се намирах, а аз щях да я гушна после и всичко да е наред. Значи просто трябваше да я накарам да реве още половин-един час!
-О-о-ох... – започнах да се жалвам аз. – Господи, колко ме боли всичко...
-О, извинете – тя бързо стана от мен. – Не съм искала да ви тежа, раз...бирам, че болката сигурно е не...не...непоносима...
По дяволите! Как да я накарам сега пак да легне? Щото ако си реве права, тва няма да повлияе на гипса и аз ще си остана вкочанен като „Момичето за милиони” на Клинт Ийстуд.
-Не, не се притеснявайте... Всъщност, усещайки топлината на вашето тяло, се чувствам значително по-добре.
Това, разбира се, беше мазна лъжа, щото, ако искате да знаете, през гипса нищо не се усеща. Обаче при нея проработи.
-Бих направила всичко, за да ви е по-добре! Все пак...
-Всичко ли? – в този момент идеята с разтапянето на гипса не ми се стори толкова добра. Това беше моят шанс. На мене не ми трябва много, бейби! И с малко можеш да ме спечелиш. Лукавата усмивка си проби път през маската на трагизма върху моето лице, но аз я прогоних бързо като бездомно куче – възрастна дама. Трябваше да изглеждам съсипан, нали?
-Да! Все пак...
-Ами... в момента се сещам само за едно, но и то хич не е малко. Само да нямаше риск някой да влезе в стаята...
-Защо? Нима се притеснявате от чуждото внимание?
Ух, ама и палава. Виж, моето момиче, аз не се притеснявам от хората, но хората биха били крайно притеснени от мен.
-Може да се каже, че за тази работа е по-добре да сме насаме...
-Разбирам! Да не искате да ми кажете някоя тайна? Ще я пазя до гроб! Все пак...
Такава тайна ти мисля, че само на гробчета ще ми станеш!
-Не бих казал, че става въпрос точно за тайна. Но все пак нямам нищо против да пазите в тайна това, което ви помоля да направите.
-Какво бих могла да направя за вас? Да ви платя ли обезщетение, или да изпратя писмо до роднините, или...
Уат дъ фак? Да не ми е някакъв адвокат? За да ме защитаваш, бих направил какви ли не престъпления, бейби!
Не ми се мислеше за това, но все пак реших да я разпитам за кво става въпрос.
-Но вие не знаете... Аз всъщност ви блъснах с колелото!
Тя отново се разрида. Разбрах, че сега е моментът за действие. Не ме интересува, че ме е блъснала с колелото, и сто пъти съм готов да изтърпя това срещу подобаваща награда!
Сложих на лицето си трагичната маска отново.
-О! Не се притеснявайте, нищо не се е случило! Нали сме живи и... – щях да добавя здрави, ама не ми се лъжеше повече.
-Вие сте истински джентълмен! Но аз знам, че нищо не е наред, вижте се само! Даже и езикът ви е контузен заради мен!
Пренебрегнах факта, че това не беше така.
-Има ли нещо, каквото и да било, което бих могла да направя за вас? Готова съм да го изпълня! Все пак моя е вината да сте в това положение...
-Ами всъщност има едно нещо за което се сещам... – направих болезнена гримаса. В такива случаи няма лошо човек да попреиграе.
-Добре ли сте? – личеше й, че е страшно притеснена. Това беше добър знак.
-Да, добре съм... Но мисля, че при удара една конкретна част от моето тяло много е пострадала. Май сестрата е забравила да я гипсира и се притеснявам, а бих ви помолил...
-Кажете, коя част е по-зле? Мога да повикам сестрата...
-Не не не не! Аз съм убеден, че вие и сама ще се справите... едва ли се нуждая от повече от малко грижи. Просто исках да ви помоля да проверите дали всичко е наред там, където май нямам гипс.
-Ама вие само на едно място нямате гипс.
-Точно за него се притеснявам, та бих ви помолил...
-А-а-а-а, разбирам. Няма проблем, ей сега ще проверя.
И тя се надвеси. Животът ми изведнъж започна да придобива смисъл, и в този момент бях готов да простя на Господ дори за електрическата пишеща машина.
Някои хора вярват в едно странно нещо. Те не могат да си обяснят какво е, но го обвиняват за неуспехите си. Странното е, че не го обвиняват за успехите си, и затова то е станало едно много гадно нещо, което се опитва да ви открадне килима, докато спите, за компенсация. Това нещо се казва съдба.
Според поверието съдбата на човека е предначертана още отпреди да се роди. И че човек няма как да я промени. Тоест, ако ти е писано да печелиш на белот- печелиш, ако не- не. Това не е вярно, защото винаги има някой тъпак, който стиска валето купа.
Хората също така имат навика да гадаят съдата си по звездните знаци. Но звездното небе е толкова необятно, че за всеки човек си има отделна комбинация от звезди, когато се е раждал.
Аз съм убеден, че когато съм се раждал, са светели най-силно звездите от съзвездието на Тъжния хамстер.
Точно когато най-накрая нещата се разваваха по план, когато най-нарая всичко се нареждаше, когато най-красивата жена, която бях виждал, се беше надвесила над мен, Господ благо се усмихваше от небесата и отвори уста за едно кратко и ясно „Мама ти стара”.
Вратата на стаята се отвори с трясък и вътре се изтъркаля като гюле едно същество. По шапицата предположих, че е сестрата. Когато най-накрая топката лой се материализира, очите ми се разшириха от ужас. Това беше онази, която седна върху мен два пъти днес!
Сърцето ми бясно се разтуптя. По бузите ми потекоха сълзи, а с най-голяма тъга усетих и как единствената негипсирана част от тялото ми увяхва като цвете в концлагер.
Дебелата се запъти към леглото. В очите й се четеше възбуда.
- На охранителните камери не се виждаше толкова добре, затова дойдох на живо... пък и може да се нуждаете от помощ...
Усещах как губя съзнание. Дясната ми ръка счупи гипса, в който беше вързана, и се вдигна към небесата. Преди да припадна, успях да покажа на Господ счупения си среден пръст.
Сиромахов-младши, 22.09.2010
Няма коментари:
Публикуване на коментар