Самолетното ми пътуване – Сага в три части от Боби Сиромахов
ВТОРА ЧАСТ
Залепих се за седалката и нещо ми изкара въздуха. Погледнах надолу и
видях, че от инертната сила сланините на дебелака са ме запечатали и няма мърдане.
Вътрешно се разплаках и се замолих това да не продължи през целия полет, но
външно запазих маската на мъжество. Иведнъж някакво ново чувство ме притисна
отгоре и аз се замислих как съвсем скоро ще повърна. Като по магия обаче
натискът започна да отслабва и в един прекрасен миг всичко се върна към
нормалното, а аз погледнах през прозореца от другата страна на реда и видях
някакви далечни малки сгради. Свърши се! Бяхме излетяли! Таман се успокоих,
когато до мен се чу някакво свирепо изхъркване и огромната глава на дебелака ме
притисна. Някаква част от тялото ми силно изхрущя. Всичко стана черно.
Последното нещо, което си спомням, е силната миризма на пот...
Озовах се на някакво много
странно място. Всичко около мен сияеше в бледосиньо и сякаш се движеше много
по-бавно от нормалното. Зачудих се къде съм. Силуетите ми бяха познати
отнякъде, но не можех да разбера откъде. В този момент се досетих: бях в
„Патиланци“! И точно щях да се спусна по голямата пързалка, където си охлузих
цялото лице, като бях на 3 години и след това две седмици приличах на диня,
белена с ренде.
Адреналинът ме беше сграбчил
здраво, обаче, и аз си поех дълбоко въздух. Таман се подготвях да се гмурна по
пързалката, когато един странен глас ме спря.Принадлежеше на възрастна госпожа
и звучеше така, сякаш всеки момент ще те покани на кафенце и ще ти спретне нещо
много вкусно.
„Според мен произлиза от италиански.“
„Е как пък от италиански,“
отговори друга госпожа. Нейният глас пък звучеше така, сякаш собственикът му
обича да чупи спиците на детските колела с брадва.
„Сега ще ти обясня,“ разнесе се
отново гласът на добрата бабичка. „Идва от думата „пица“. Как, според теб, се
казва в една дума „почвам да правя пица“?
„Не знам пък и не ми дреме, аз
пици не правя.“ Заинтригувана беше обаче, свинята.
„Казва се „пицам“. После се е
получило втвърждаване на гласната, това е докато думата стигне до тук, знаеш,
все пак, че българският е много по-твърд език от италианския. И така, след
втвърждаването се е получил глаголът „пецам.“
„Е добре де, ама защо въобще е
свързано с пици тва?“
„Ми щото то си е като да правиш
пица – месиш, струваш, тураш във фурната, въртиш там квото въртиш...“
„Тва са пълни глупости,“ засмя се
подигравателно свинята.
„Е откъде идва тогава?“
„От дислексия.“
Мълчание. Добрата бабичка се
опитваше да разбере точно какво иска да каже свинята, за да я лиши от удоволствието
да знае нещо повече от приятелката си. В един момет обаче се предаде. Свинята
заговори с глас, по-мазен от Китаеца.
„Ми човекът е искал да каже
„цепам“. Щото я е цепил девойката, нали. Обаче много се притеснил и объркал
малко съгласните и казал „пецам“.
„Е защо да се е притеснил,“
упорстваше добрата бабичка.
„Нали ги знаеш мъжете? Все се
притесняват за нещо. А може и да не се е притеснил, а просто много да се е изморил
от цепане и да не е можел да каже „пецам,“ ъъ, „цепам,“ и така е станало
„пецам“.
Добрата бабичка беше сразена от
този аргумент и се замисли, докато свинята триумфално си мълчеше. Усмивката ѝ
обаче се усещаше от километри. В този момент обаче добрата бабичка намери начин
да се върне в мача:
„А знаеш ли откъде идва глаголът
„клецам“?
Усетих, че усмивката на свинята
се стопи като ледче във фурна. Докато тя
си мълчеше, добрата бабичка атакува:
„Много е просто. От „клек,“ щото,
нали, тва е онзи планински иглолистен храст, дето...“
За нещастие не можах да чуя
останалата част от обяснението, защото внезапно се свестих.
Дебелакът беше повдигнал от
главата ми потния чувал, който смяташе за свое лице, и нетърпеливо се
облизваше. Гледаше като хипнотизиран в една точка. Стана ми любопитно какво е
способно да привлече вниманието на този звяр и се обърнах. Разгневих се повече
от еколог, който вижда как застрелват язовец, и съвсем пропуснах остатъка от
диалога на бабичките от задния ред.
Дебелакът зяпаше циците на
стюардесата, която си бях харесал! Какво нагло копеле! Първо ми забива нож в
гърба, като ѝ казва, че аз ѝ гледам циците, а после самият той... Ебах ти балканското
лицемерие! Може ли... Замислих се. Всъщност можеше. Откъдето и да го погледне
човек, това си бяха чифт страхотни цици. По-изненадан бих бил, ако тоя не ги
гледаше. То си е в биологичния ред на нещата. В края на краищата, това го има и
при животните: нали конете се възбуждат
от женското докосване? Очевидно прасетата пък обичаха да гледат цици. Ама точно
пък тия цици ли намери да гледа?
Замислих се още по-дълбоко. Защо
се засягах толкова от това, че гледат циците на непозната стюардеса? Вярно, за
нея бих повдигнал планини и бих продал жлъчката на майка си на мексиканския
черен пазар, обаче тези цици не бяха все още моя принадлежност... И тогава ме
осени. Яд ме беше точно защото тия цици не бяха мои все още! Ако си ги целувах
редовно, разсъждавах аз, какво ми дреме дали на някви кавали им текат лигите,
като ги зяпат? Нали са си мои и аз си спя на тях и си ги постисквам в моменти
на кризисна нервност?
Усмихнах се. Таман се канех да се
обърна и да поздравя дебелака за добрия му вкус, когато усмивката ми внезапно
увяхна и ме налегна момент на кризисна нервност: и аз бях на същия хал като тоя
дебелак. А на всичкото отгоре хич не съм дебел. Обърках се. Реших да не го
гледам тоя, за да не се ядосвам, въпреки че това беше непосилна задача, щото
той преливаше от всички страни. Използвах момента, за да се обърна към обекта
на любовта си и да се постарая отново да я погледна еротично, когато забелязах
нещо изключително: дебелакът не гледаше циците на стюардесата.
Точно под тях, под
предизвикателно диското деколте, по ръба на което любопитно надничаше дантелен
сутиен и се подаваше далечната периферия на дясно зърно, стюардесата държеше спаружен
сандвич, който приличаше на част от тялото на прокаженик, паднала преди две
седмици. Дебелакът обаче беше привлечен от някакъв необясним магнетизъм, който
сандвичът явно излъчваше, и не откъсваше поглед от него. Беше напълно
хипнотизиран. Замислих се дали да не му поръчам да стане, да излезе на
пътеката, и пак да си седне след това, та да се посмеем, когато се усетих, че
има сериозен риск самолетът да падне при подобна маневра. Затова реших да не
злоупотребявам с хипнозата и си замълчах, когато изведнъж ме осени друга мисъл:
вниманието на стюардесата беше напълно свободно за моите жалки опити най-накрая
да я заговоря и евентуално да ѝ взема фейсбука, за да мога после да мастурбирам
на снимките ѝ, докато плача.
Вътрешно си набих един шамар и се
прокашлях, докато външно се усмихнах хладнокръвно. „Не бива да се стига дотам,
предупредих се сам, според мен те харесва.“ Това си беше мазна лъжа, но съм
установил, че от всички хора на света, най-добре мога да лъжа себе си. Тоя път
обаче ми беше по-трудно да си повярвам, затова направо реших да го карам по
същество:
СТЮАРДЕСАТА: (подава ми сандвич
без да ме поглежда, редовна стратегия, използвана от крайно заинтересованите от
мен жени) Заповядайте.
АЗ: (хладнокръвно, но някак
заекващо, като смел заек... така де) Ъъъ, мерси, ъъ такова...
СТЮАРДЕСАТА: (гледайки през
другия прозорец и вече отдалечаваща се, друга много популярна стратегия,
използвана от жените, които имат неудържимо сексуално влечение към мен)
Колежката ще ви сервира напитки ей сега.
АЗ: (обръщам се след стюардесата,
количката за напитките ме шибва и ми избива един зъб. Аз обаче запазвам
спокойствие и овладявам болката, като си припомням, че жените обичат издръжливи
мъже) А само, ъъъ, абе, ъъ, фейсбукче, нещо?
ДЕБЕЛАКЪТ: (обира трохите от
шибаната си тениска и ми се усмихва мазно с шибаната си уста) Да бе да. Другия
път ше ти го даде. Да ѝ лъскаш на снимките и да ѝ пишеш, като се напиеш
толкова, че да ти пораснат ташаците.
Дадох му и моя сандвич, за да му
запуша гигантската уста, и прекарах следващите минути в дълбоки размисли,
мрачно сърбащ кола. Как така тоя дембел беше прозрял моята мрачна, тъжна
същност? Мислех си, че съм доста мистериозен и уникален. Явно се бях объркал и
с дебелака си приличахме повече, отколкото предполагах. Сигурно и той правеше
като мен. Колко ли други хора имат същите навици като мен? Колко съм
обикновен? Идеше ми да се гръмна. Само
за едно нещо сбърка тоя: за напиването. Ако се напиех толкова, че да ѝ пиша,
преди това щях да съм умрял около четири пъти от цироза.
Нервите ми не издържаха.
Сълза-предателка се стече по бузата ми и капна в колата. Да беше сега
стюардесата тук, замислих се. Да ме погледне и да си каже „Еба си майката,
мъжки сълзи! Този си заслужава, истински романтик. Ще му дам фейсбука.“ И да ми
даде фейсбука. Но не.
Пълна несправедливост. Срам. Позор. Доака ми се.
***
ТО БИ КОНТИНУЕД
Боби Сиромахов
Няма коментари:
Публикуване на коментар