КИРИЛ КИРИЛОВ - СТАРОБЪЛГАРСКИЯТ МАЙСТОР

КИРИЛ КИРИЛОВ - СТАРОБЪЛГАРСКИЯТ МАЙСТОР

Революционното време и промените в НГДЕК поставиха още един отдел на мястото му. Старобългарската катедра е натисната от тежката пета и едната вежда на

уважаемия джентълмен Кирил Кирилов,

на когото е кръстена кирилицата. Леко сивеещ, но все още в разцвета на половата си мощ, скитащият из класната стая косматоух съпруг подпира годежната си халка на чина и ведро разказва за разпадащи се тела и валящи ореоли.

Наричан на галено от учениците

Тутанкамон или Бойко Борисов,

той обединява хилядолетна дисциплина от лежане в саркофаг с премиерска хватка от желязо. Еротично подаващият се космърлак от разкопчаното най-горно копче на ризата стапя сърцата на младите ученички. Авторитетната скованост е

ключът към женската психология

и Кирил Кирилов знае това. Дълбоките разговори за корените на езиците имплицитно напомнят за оралната любов, на която той е майстор - за да акцентира това, вековният любовен колос намигва хитро и се повдига на пръсти в поза полу-шпиц. Тази поза е от години известна с половата си агресивност и

излъчва сигурност и балетни способности,

неща, за които всяка дева в любовта не крие, че мечтае.

Изисканото мистично чувство за хумор крие остра като бръснач мисъл и свръхспособност за водене на кежуъл разговорчета за светци и коренни гласни - сигурна основа за дългогодишно приятелство. Двете ръце се държат зад гърба, за да се укроти тяхната палавост и за да се намекне, че има нещо скрито. Едната е в наполеонова поза, което означава, че

Кирил Кирилов е лидер,

който ще прекара войниците си през руска зима и египетска пустиня, за да постигне своето. Под лего подгънатата му якичка се крие еротизъм и талант за пийване на ракийка, но само с прекрасна компания.

Безспорно, Кирил Кирилов е най-добрият избор за началник на нашата старобългарска катедра. Раменете му на плувец могат спокойно да износят тежестта на света. Със своя

неоспорим сексапил и авторитетна външност

Кирил Кирилов е покорил всяко женско сърце, което го е предизвикало, включително и на недостъпната дива Живка Икономова, която, надявайки се на любов, губи кариерата си от този подъл Казанова. Велик!

Боби Сиромахов, 19. 09. 2012

Ай уил олуейс лав ю – Уитни Хюстън (Саундтрак от „Бодигард”) (анализ)

Ай уил олуейс лав ю – Уитни Хюстън (Саундтрак от „Бодигард”)

  Като една от най-известните романтични песни, саундтракът от бруталния филм „Бодигард” неочаквано разби класациите по количество разревани танцуващи блус двойки за десетилетието (става въпрос за 90-те, новата награда принадлежи на Тони Стораро и невероятният му хит „Отличен 6” – но там обикновено хората плачат за вечно изплъзващата се шестица). Парчето е изпълнено от изящната негърка Уитни Хюстън, която пее с такава болка, защото сигурно я бие мъжът й.

  Песента започва с кратка интермедия, в която акапелно се изпълнява следният текст:

Ако аз трябва да остана,

Аз бих била само в твоя път.

Затова ще вървя,  но знам,

Ще си мисля за теб всяка стъпка от пътя.

  Тук вече дамите с по-слаби сърца се разплакват, защото усещат трагизма, който струи от горните редове, а тези, които имат слаби стомаси получават разстройство. 

  Обезсърчените дами се нуждаят от принц, който да им помогне да преодолеят тежката душевна мъка, която е настанала, затова и сега е моментът кавалерите да поканят партньорките си на танц. За по-залюхавите остава припевът, но ако и него изпуснете, вече нямате шанс.

И а-а-а-а-аз винаги ще те оби-и-и-и-чам.

Винаги ще те оби-и-и-и-чам.

Ти, мое съкровище, ти. Хм-м-м.

  Припевът е изпълнен с една леко доловима извивка и с едва забележимо удължаване на гласните. Хубаво е в този момент да водите дамата към дансинга, това ще й вдъхне кураж. Още по-хубаво е на дансинга вече да ви очакват други двойки – така партньорката ви ще се нахъси и в спортната си злоба и меракът да се докаже пред приятелките си може и да ви настъпва по-малко.

  Когато започва първят куплет, отпуснете се в ръцете на жената. Тя ще бъде твърде съкрушена от текста и мелодията и няма да има останали нерви, за да ви търпи да я водите.

 

Сладкокисели спомени

Само това си взимам с мен.

Айде, чао. Моля, не реви.

И двамата знаем, че не съм това, което ти трябва-а-а-а...

  Почитателите на китайското ядене могат да огладнеят при тези редове, както и да се възмутят как може така да се  омаловажават сладкокиселите неща.

  Разбира се, жените обаче чуват само пасажа „Не реви”. И се разревават още по-силно. Носете си кърпички за всеки случай, но имайте предвид, че някои дами имат навика да се бършат в сакото на кавалера си.

  Следва едно мощно изпълнение на припева, от което повечето от вас могат съвсем спокойно и неусетно да оглушеят. Това би било жалко, тъй като няма да можете да се насладите на разбиващото соло на саксофон, което напомня малко саундтрака от „Алф”.

  После наред е безкрайно повторение на припева – но не унивайте! Дори и да ви писне, дръжте здраво дамата си, за да не припадне от растящото напрежение. Дори това да не се случи, самоокуражавайте се с мисълта, че песента все някога ще свърши.

  Според дългогодишния опит на учения, 98% от жените безрезервно вярват във възможността думите от този текст да се сбъднат. Уви, 60% от тези жени се разочароват, другите 38% пък твърдят, че са били пияни. Лошото е, че има и мъже, които вярват в този текст. Те няма нужда да казват, че са пияни.  

  Като цяло песента е написана във връзка с вечната тема за нещастната любов. Старата Уитни се чувства обидена, че винаги ще обича своя „дарлинг”, а той нея – не (когато хванала мъжа си да й изневерява с морското свинче на съседите, Уитни се обърнала към своето куче – пуделът Джордж. Той успял да я утеши- пуснал в клетката на домашния любимец на съседите два глигана и когато мъжът на Уитни дошъл да се позабавлява, те топло го посрещнали за четворка белот). В депресията си изпълнява парчето с финес и лекота, присъщи на Йорданка Христова. С множество извивки и сложни певчески фигури, песента прелива от трагизъм и се изпълнява от фа мажор.

15-ти септември за едно примерно модерно момиче (дневник)

15-ти септември за едно примерно модерно момиче

Мило дневниче,

Тфа просто не е истина! Напрао ше се застрелям от кеф!  Приеха ме във френската за осми клас и ся мама ше ми купи баси и яките кецки. Такива със зеленко отстрани и розово отгоре. Напрао момчетата в даскалото ше ги подлудя. Е, верно ся, че балът ми е 28, ама за сметка на тфа бюста ми е 83 - шсе преживее. Чудя се ся кфи ли ше са момчетата в класа. Чувала съм, че във френската винаги има много яки пичове, щото момичетата трябва да си упражняват френския. Нали е езикът на любофта?  Аз дося добре съм се оправяла с езика, значи сигурно ше съм добра ученичка. Пък и сестра ми наскоро завърши Френска фиолгя(тфа не знам как се пише още, малка съм за тея думи) и ми каза, че френският е лесен. Само въртиш езика, вика, и смучеш буквите. Аз тренирах в Созопол, като смуках буквите от табелата, ама получих херпес. Ся ше видим кфо ше стане. Стискай палци!

Мило дневниче,

На 15ти септември беше тъпо. Нещо ни събраха там цялото даскало, държаха някви речи там едни кисели зелки,въобщеее... Умрях от скука. Аз си мислех, че гимназията е по-така, по-весело. Че ше става купон.  Ама йок будала, както казват по телевизията. Не знам какво значи, ама беше нещо гадно, щото Аслъ се разплака, като й го казаха.

Обаче какви момчета имаааааааа... Напрао чук! Значи влизам си аз в стаята, в 8ми ''де'', и кво да видя? Не е Брад Пит, не е Джордж Клуни! По-хубав е даже и от Тони Стораро! Ама един такъв, красавец, с големи рамена и много секси задник. Направо ми спря въздуха - то си е биология тва! Не знам как си стигнах до чинчето. Почна да ми се оправя настроението с такъв секси съученик. Вече имам план как да го спечеля!

Мило дневниче,

Баси разочарованието. Секси съученикът се оказа учителят по физическо. Разбрах го, докато си упражнявах френския с него в съблекалнята. Напрао ми се разби сърчицето ми разби. А се оказа, че ми е и класна. Кошмар!

Оплаках се на новата приятелка - Стефка. А тя вика 'Няма страшно, миличка, остави го тоя, всеки може да види ква хубавица си. Е къде е Мишо, вика, той много си е паднал по тебе, а не  е лошо момче'. Да бе! Мене не ми пука колко си е паднал Мишо по мене. Той е нисък, дебел и с афта, а класната е висок, снажен и прекрасен. То е като да избираш между трабант и порше. 

Поканиха ме на купон едни момчета от 12ти клас. Дано да имат водка, че нещо много ми е паднало самочувствието.

Мило дневниче,

Никога повече няма да ходя на купони! Отивам аз, а то се оказа, че е на някъв мизерен таван и се спънах в 2-3 клошаря, докато се кача до горе. Тамън да се откажа, и вратата пред мене се отваря и няква ръка ме дръпва вътре.

В началото като влязох, вътре беше като началото на концерта на Миро от 'Каризма'. Яко пушек! Ама нищо не се вижда! Дадоха ми някъв противогаз и ми казаха, че е специално за осмокласници и лека-полека почнах да свиквам. Гледам, сичките там насядали по турски на земята и пушат. Ама страшна воня се разнася! Направо ми се насълзиха очите! Преди един месец четох едно интервю в Космополитан с Виктория Бекъм. Тя разправя там, че Дейвид като си свали чорапите след тренировка - няма такъв ужас. Разбрах я на този купон. Ама нищо де, имаше водка.

Изпихме ние по една чашка и решиха да ни водят на ледената пързалка. Аз никога не бях ходила и се навих. Най-голямата грешка в живота ми!

Само като се качих на тея кънки разбрах, че ще умра. То не се хлъзга, не се пързаля, направо е ужас! Обаче те ме навиваха и аз кво да правя, трябваше да се кача. И тва вече само моят късмет може да е. Задърпаха ме там по пързалката а аз пищя, та се късам. То не че ме беше страх, ама ми идваше отвътре да пищя. По едно време обаче прегракнах и те решиха, че съм му хванала цаката. Пуснаха ме. Единственото, което помня, е как ледът се приближава с голяма скорост към красивото ми личице, все едно иска да ме целува. И аз се сетих за класната. После е черно, ама не онова кофти черно, а едно приятно такова, с мисълта за класната, който се грижи за мен.

Свестих се в Пирогов. Вместо класната, до мен стоеше дебела медицинска сестра с мустаци, а Стефка седеше до леглото и се късаше от рев. Беше решила, че съм умряла, милата. И аз тамън да й кажа, че съм добре, усетих, че нещо не е наред.

Ръката ми автоматически провери как ми е косата. Беше окей. Отдъхнах си. Това беше последното отдъхване в живота ми. Започнах да проверявам останалите части от прекрасното си лице. Накратко: липсваха ми четири зъба и половин ухо, бях си одраскала бузката и нослето ми беше станало като зурла. На снимките приличах на лош колаж на Силвестър Сталоун. А Стефка седи отстрани и реве.

Мило дневниче,

Взех решение. Животът не е за мен. Аз съм по-красива и по-умна от всичко на тази планета. Вярно, че още не съм завършила осми клас, но си имам природна интелигентност. Мисля, че Господ се нуждае от булка, и аз нямам нищо против да се задомя с толкова секси мъж. Пък и коя е по-достойна от мен да е жена на шефа на света?

Казах на Стефка да ми донесе кецките с розовкото. Те са ми единственият спомен от доброто старо време, когато бях красива. Ще взема връзките и ще се обеся на рамката на леглото. Искам да започна на чисто горе на небето.

Дано само да имам същия невероятен бюст.

Боби Сиромахов, септември 2011

Светът след десет години

СВЕТЪТ СЛЕД 10 ГОДИНИ

            Често се улавям, че кроя планове за бъдещето си. Тази мисъл сама по себе си е смущаваща за мен, тъй като силно вярвам в думите на Марк Твен, че времето е 'нещо, което хората измислили, за да знаят кога да закусват'. И все пак, колкото и да се опитвам да не мисля за времето като нещо съществено, е факт, че всеки ден съм затрупван от него, и физически, и не-чак-толкова физически. Разбира се, фокусът на това есе не е кога аз закусвам, нито пък защо го правя. Тоест физическият аспект отпада. Но не-чак-толкова физическият за сметка на това придобива значително по-голяма тежест.

            Редовната тема на хората от моето обкръжение засяга обучението във висшите учебни заведения. Тази тема е насадена у нас от съвестните ни родители, които искат да получим най-доброто. Но се пропуска един много важен факт. За Бога, аз дори не знам какво ще правя утре, а искат от мен да подготвя ясен списък с дати и часове, в който да се описва какво ще се случва с живота ми след 5 години! Човек, казват те, трябва да е наясно с плановете си и да не се оставя на вятъра да го отвее където и да е. Да, съгласен съм с това. А щях да съм още по-съгласен, ако зависеше единствено и само от човека да състави списъка: условие, което да момента е неизпълнимо.

            Живеем във време, в което днес и утре са коренноразлични. Време, в което няма константни и непроменящи се фактори. Време, в което обществото се е обособило в огромни маси и се е превърнало в стадо от овце с различен цвят на кожата, които следват други овце, достатъчно хитри, че да се преоблекат като пастири. Но на първо място живеем във време, в което никой не го е грижа за заветното 'утре', достигането на което е станало цел на днешния човек. 'Да преживея и тоя ден, пък утре ще му мисля за всичките гадости, в които съм затънал'. Да, ама това не е утешителна мисъл. Отново се принуждавам да цитирам Марк Твен - 'Никога не отлагай за утре това, което можеш да свършиш и вдругиден'. И, в случая, има само един проблем - Марк Твен се е шегувал. А човек, който не се опитва да облекчи своето утре, а просто 'живурка', не би могъл по никакъв начин дори да пробва да узнае бъдещето. А дори човек да не спада към тази група, когато прецедентът от хора не се интересува от нищо, освен 'абе, туйто, сега', е много трудно да се узнае какво би могло да се случи. Това е така, защото 95% от хората не знаят какво искат да правят, не се стремят към никаква цел, не се опитват да постигнат каквото и да било. И светът лека полека спира, докато не стигнем до 'Денят, в който земята спря да се върти'.

            Според мен е излишно да се правят демографски изследвания, чиито фокус да е бъдещето, както са излишни предизборните социологически проучвания. Те по никакъв начин не накланят везните в каквато и да е посока, а в повечето случаи се оказват и грешни. Това е така единствено защото хората са непредсказуеми (единственият проблем е, че 'непредсказуеми' в случая по значение е синоним на 'неориентирани', 'загубени' или 'неинтелигентни', ако квалифицираме). Но, в края на краищата, победителят винаги е ясен, и никое проучване не би могло да промени това.

            Дали след 10 години Европа ще бъде населена изцяло от мюсюлмани? 'Ако продължава отрицателният прираст в западните страни, то това, заедно с отворените граници, ще бъде причината във Франция до 15 години да има повече джамии, отколкото църкви...'. Това добре. Нека бъде така, ако приемем абсурдната теория, че една тенденция, забелязана през последните 30 години, ще се запази още 30. Ами ако избухне война? Ами ако има масов геноцид? Ами ако науката достигне до свръхистини и обезсмисли религията? Ами ако се окаже, че всъщност Ислямът и Християнството произхождат от едни и същи корени и имамът и отчето започнат да се поздравяват като братя? Всичко е възможно да се случи в рамките на 10 години. Възможно е дори Земята да бъде взривена от огромен космически метеорит. Възможно е дори, забележете, да се открие нова форма на живот в космоса. Това би изместило цялото внимание на жителите на нашата планета с присъщия на овцете маниер: 'всички да се обединим срещу новия враг, а ако е по-силен, да му дадем козината си' (Какво значение би имало тогава дали сте мюсюлманин или не? Може би единствено обръщението в молитвата, която казвате, преди извънземното да ви изяде).

            Политиката на света ни е объркана, икономиката - още по-заплетена. Всеки ден безброй специалисти се потят над тонове хартия и все се оказва, че парите не достигат. Хората работят, но не защото имат някаква цел, а просто защото виждат колко е добре да си от правилната страна на оградата - от страната, която за пропуск приема 1 милион евро кеш. Банкнотите най-накрая започнаха да губят стойността си, и бяха изместени от цифрички, които се активират с пластмасова картичка с 4-цифрен код. Банките започнаха да фалират, защото всеки иска пари. Пари няма, а очевидно обратнопропорционално на ръста на алчността запада моралът. Живеем в свят, в който приятелството е по сметка и взаимна изгода, а думата има точно определена стойност (която далеч не е толкова висока, между другото). И ако стъпим на теорията на всички статистици - че тенденцията би могла да се запази - е, тогава не ми се мисли какво има да се случва.

            Не бих могъл да бъда сигурен изобщо в прогнозата си, защото дори професионалните метеоролози не могат да познаят какво ще бъде времето. Но мога да направя едно предположение.

            След 10 години светът ще е по-разпокъсан от всякога. Ще има сформирани страшно много малки общества, които ще се стремят към независимост, но ще се провалят. С упадъка на моралните устои ще запада и всичко, изградено с общи усилия и добра воля от хора от различни краища на Земята. Всичко ще гние и ще пропада - от моралът, до чистите, дълбоки, лични идеи и мечти на хората - докато накрая не се стигне до обичайния изход от всяка криза - войната. Диктаторите ще се позабавляват, ще изколят овцете си, а после всичко ще започне отначало.

            Аз вярвам в една парадоксална спираловидна 'цикличност' на времето. Според мен война има през определен период от време. Но изглежда, че това време намалява правопропорционално спрямо т.нар. 'развитие' на човека. Смятам, че такова нещо като 'развитие' не е виждано от много години насам. Отдавна сме спрели да се развиваме - забележете, че човекът дори физически деградира. Да, медицината успя да удължи живота, но за какво, по дяволите? Какъв е смисълът да се живее по-дълго, когато, очевидно, индивидът не намира смисъл в подаръка, наречен живот? След 10 години няма да е по-различно. Просто ще бъде по-лошо.

            Надявам се да греша. Съмнявам се, но искрено бих се радвал, ако не съм прав. Но за нещастие никой не би могъл да потвърди или отрече казаното от мен, защото не би имал на какво да стъпи. Както казах в началото - кой с абсолютна сигурност би могъл да заяви, че знае какво ще прави утре?

            Времето ще покаже.

Борис Сиромахов, юни 2012

Български Супергерой

БЪЛГАРСКИ СУПЕРГЕРОЙ

Веднъж Зайо Байо се разхождал през гората и размишлявал. Внезапно обаче, от един храст наблизо изскочил Вълкът и така го стреснал, че на Зайо му окапали мустачките. Вълкът издул ръцете си и се вторачил в противника си почти с най-зловещия поглед, на който бил способен.

- Абе, Зайо? Имаш ли една цигара?

Зайчето не повярвало, че току що му се било разминало толкова близо и с радост подало кутията си на Вълка. Той обаче събрал вежди и се накокошинил още повече.

- Ти що пушиш цигари с филтър бе?

И спукал Зайо от бой. На следващия ден Зайчето пак излязло на разходка, понасинено, обаче на спокойствие и в разположение на мислите си. Но изведнъж от съседния храст отново изскочил Вълкът и тоя път така стреснал Зайо, че малкият получил паркинсон. Но за изненада на Зайо, юмрукът на Вълка си останал точно където трябва и дори не давал признаци, че ще се премести.

- Абе, Зайо? Имаш ли една цигара?

Зайчето се подсмихнало на ум, защото предишната нощ предвидливо откъснало всички филтри, и подало кутията си на Вълка. Вълкът си извадил цигара, погледнал я, и се разтреперил от гняв.

-Ти що пушиш цигари без филтър, бе?

И отново спукал Зайо от бой. Едва-едва мислещ, Зайо се заклел да му го върне тъпкано и запълзял към хралупката си. На следващия ден излязъл пак на разходка, куцащ, превързан, но готов. Както се очаквало, Вълкът изскочил от същия храст, в който се бил крил последните два дни, и изревал срещу Зайчето. То обаче запазило желязно спокойствие. Вълкът се смутил и преминал към стандартната си тактика.

- Абе, Зайо? Имаш ли една цигара?

- Да, Вълчо. С филтър или без?

Вълкът не очаквал подобно нещо. Замислил се за секунда, погледнал тъпо, а после свил юмрука си и го стоварил върху главата на Зайчето.

- Ти що си без шапка, бе!...

Това е един от малкото вицове, в които, поне очевидно, малкото хитрото Зайче не успява да победи големия, прост, силен Вълк. Зайо е пребит, а Вълкът е доволен от демонстрацията си на, според него, по-голяма мощ от двамата. Вълкът изпълнил това, което смята, че е характерно за великите, големи личности , които купуват най-много салфетки в дискотеката и свалят най-готините мацки под 15-годишна възраст. Той мисли, че обществото трябва да се прочисти от 'слабите', да се унищожи несправедливо наложеният психически тероризъм, който го принуждава да се научи да пише и чете, неща, които според него са абсолютно безполезни. Вълкът се явява месия, един супергерой, който се бори за правдата, Батманът на Ноу Мърси, въпреки че едва ли е нещо повече от един развален сифон. А сега вълкът си има вълчета. Слава Богу не биологични, но не по-малко свръхспособни.

Да приемем, че Вълкът е идиот. Но какъвто и идиот да е, той поне спазва някакви граници - не изяжда Зайо, оставя го да води незначителното си съществуване и само го поступва чат-пат - за спорта, пък и за да поддържа авторитет. Малките вълчета обаче нямат все още понятие за граници. Те виждат как действат духовните им гурута и се опитват да им подражават, като неволно или не лека-полека попадат в списъка до имената на Джоузеф Менгеле и Хайнрих Химлер. Ако Вълкът е идиот, то това са неща, които подражават на идиот, а оттук математиката е проста. Но за какъвто и абсолютен олигофрен да става въпрос, очевидно има нещо много сбъркано в системата, когато на улицата лежи пенсионер и първото нещо, което се вижда е крак, който се сблъсква с гърба му.

Това, разбира се, е кракът на закона и на изконния човешки морал. Пенсионерът е нечовек, той е неспособна да работи паплач и не ходи на дискотека - каква работа има той на този свят? Младият супергерой не е изправен пред кой знае какъв избор, напротив - той ще се бие на страната на правдата и ще атакува всички удобни мишени, с които, понеже не може да се издигне в очите на връстниците си като авторитет, а камо ли във Вълчата аристокрация , поне да си вдигне малко самочувствието и да повярва отново в идеала си. Със злобата на питбул с множествена склероза, който не е бил хранен от две седмици, Батманът се хвърля върху пенсионера и го подлага на терапията си с верния си спътник Робин, който обаче благоговее пред могъществото на другаря си и нанася само един шут, защото не вярва, че заслужава повече от това божествено усещане да победиш по-слабия, пък и не иска да краде лавровия венец от челото на покровителя си.

Защо тези потенциални легенди не ходят на кино и театър? Защо не слушат музика, не играят карти, не гледат футбол, не се забавляват с приятели? Окей, може да задраскам последното, защото това очевидно е някаква извратена форма на забавление. И в същото време е чудовищно да се изпитва наслада от зверски побой над когото и да било. Не е нормално да се определя обект на насилие по какъвто и да е белег, камо ли този белег да е 'играчка'. Не може един, двама, трима, четирима... , да се вживяват като оръдие на несъществуващ вече от почти 70 години закон и да го защитават с дълга си на бъдещи супергерои. Никъде не е прието такова нещо, само при нас се разминава. Защо? Та ние да не сме фабрика за супергерои, в която 'целта оправдава средствата'? По всичко изглежда така.

Какво изобщо си представяме ние, с нашата малка държавица, че ще постигнем нещо? В какъв аспект? Икономически? Не. Военен? Със сигурност не. Търговски? Още по-малко. Може би за нашата държава е било предопределено да бъде развъдник на супергерои - на хора с големи мускули и невероятната способност да се мазнят на по-силните от тях и демонстративно да мачкат по-слабите. А както върви развитието на нашия социум, очевидно супергероите са ни нужни - трябват ни още състезатели по бокс, още купувачи на златни предмети, които съдържат по-малко злато от връв за тоалетно казанче, още малко разбирачи от коли. Не ни е зле на нас - винаги знаем, че ако се случи нещо, супергероите ни първи ще се изсмеят и ще ни качат на видео във Фейсбук. Знаем, че ако някой от нас е паднал, винаги ще се намери някой супергерой да му скочи трупешката на бъбреците. Също така знаем, че ако супергерой срещне супергерой, те ще се поздравят като братя и първата им работа ще е тържествено да пребият някое 'пидирасчье'. Това, което не можем да осъзнаем, е, че в онзи виц за Вълка и Зайо има и трето действащо лице. Зайо се разхожда в гора. Вълкът се крие в гора. Гората представлява целия останал социум, който седи зад телевизорите, гледа тъпо репортажа и псува шепнешком на майка, а на следващия ден отново вече е забравил за всичко. Гората е всичко - държава, народ - всичко, от което зависят и Зайо, и Вълкът. Ако пожелае, гората може да заеме позиция, да защити този, който се нуждае от защита, да спре произвеждането на супергерои.

Обаче има един голям проблем. На гората не й пука.

Боби Сиромахов, 17.08.2012

Власт и Самоусъвършенстване (пиеса)

ВЛАСТ И САМОУСЪВЪРШЕНСТВАНЕ

/ПОУЧИТЕЛНА ПИЕСА ОТ БОРИС СИРОМАХОВ/

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

ПРИНЦ АРНАУ - Наследник на трона, но бездетен, дебел и трудноподвижен, мразен от народа.

КОН' ДЬО САЛФЕТ - Верен лорд, служител на краля. Красив и умен. Перфектен за престола.

МАРКИЗ ЖАРТИЕР (ЖАЛИЕР) - Чичо на Арнау, брат на краля. Мрази всички. Кисел анорексик и параноик.

ПРИСЛУЖНИЦАТА (АНРИ) - Красива, но прецакана.

I действие, I сцена

/В кралската трапезария. На масате седи Принц Арнау и яде. Пред него има купчина празни блюда. Чат-пат се появява Прислужницата (Анри), за да отсервира и сервира. За фон звучи лежерно Вивалди. Внезапно се чуват фанфари. Арнау изпуска вилицата./

АРНАУ: Ай сиктир! Я по-тихо, човек не може да се нахрани от тея фанфари!

ПРИСЛУЖНИЦАТА (АНРИ): /през прозореца/ Чухте ли, бе? Негово почти-величество принц Арнау каза да сте тихи!

/подава ухо/

А? Какво? Аха.

/към принца/

Репетирали.

АРНАУ: Ми браво, много им здраве. Да репетират тихо. А за какво репетират?

АНРИ: Един момент, с'ил ву пле.

/през прозореца/

Еееей, чш, дирижент, за какво репетирате, бе?

/пауза. Към Арнау/

За някакво погребение.

/през прозореца/

Какво? Аха. Ясно. Окей. Е к'во ревеш сега? Ясно бе. Да. Аха. Айде.

/към Арнау/

Кралят бил умрял и тоя вдига еба си сцените. /сепва се/ Джизъс! Кралят е умрял! /разревава се/

АРНАУ: Кой?

АНРИ: Кралят, бе! По странно стечение на обстоятелствата съвпада с баща Ви.

АРНАУ: Баща ми е кралят.

АНРИ: Баща Ви в момента е единствено умрял. Сори.

АРНАУ: О! Мон дьо! Папа!

/свлича се от стола и се сгромолясва на сцената/

АНРИ: Е, сега, не преигравайте чак толкова. Разтресохте се като доста провален танцьор на самба.

АРНАУ: Анри! Напусни! Искам съвет с Кон' дьо Салфет и чичо ми, Маркиз Жартиер. Нека дойдат бързо...

/започва да се катери по стола/

... в тронната зала. Нямаме време за губене!

/Анри излиза. Арнау най-накрая се качва на стола/

АРНАУ: /доволно/ Разгеле, дъртакът си замина. А сега е мой ред да поуправлявам кралството...

/кихва. Завеса./

I действие, II сцена

/В тронната зала. Кон' дьо Салфет се разхожда нервнонапред-назад. От ревера му стърчи салфетка. Оглежда се, после вади гребенче. Зализва си перчема. Внезапно обаче влиза Маркиз Жартиер./

ЖАРТИЕР: /крещи/ Нямам пари! Беден съм! Болен съм! Не виждате ли, че съм клошар?

/оглежда се. Вижда, че няма никой, освен замръзналия Салфет с гребенчето в ръка. Нервно се закисква/

Хе-хе... Нали знаеш... В тея времена... Крадци навсякъде...

САЛФЕТ: /вцепенен. След кратка пауза/ Да. Знам.

ЖАРТИЕР: /след кратка пауза/ Махни го тоя гребен, излагаш се. Кралят всеки момент ще дойде, тоя тука ми се шляе с гребенче!

САЛФЕТ: Да, прав сте. Преди да го прибера, искате ли да си срешете брадата?

ЖАРТИЕР: Аз нямам брада.

САЛФЕТ: Е, бях длъжен да предложа.

ЖАРТИЕР: Абе я дай да се барна, какво толкова.

/Салфет му подава гребенчето. Жартиер започва да си стърже бузите. Влиза Арнау, носен от 16 яки мъже. Жартиер бързо връща гребенчето на Салфет, той го прибира/

АРНАУ: Към трона, дий!

/мъжете залитат към трона и плавно поставят Арнау отгоре. Тронът проскръцва и се огъва/

Пуу, паянтова работа. Скапани дърводелци, да не предвидят няколко кила отгоре.

САЛФЕТ: Но, принце, тронът е от мрамор.

АРНАУ: Е, подробности. И вече е 'господарю'. Татко... той... умря!

САЛФЕТ: О, не! /хваща се за сърцето и припада/

ЖАРТИЕР: Йес! /доволно свива юмрук/

АРНАУ: Господа, иснесете скъпия господин Салфет оттук. Май има нужда от въздух.

/16те мъже изнасят Салфет навън/

АРНАУ: А сега по работа, господин чичо ми. Салфет ми се струва крайно... Опасен, да кажем. Да, да кажем, че притежава качества, които аз нямам.

ЖАРТИЕР: Напълно съм съгласен.

АРНАУ: И се притеснявам... Може би престолът ще му се услади.

ЖАРТИЕР: А и тази салфетка на ревера му много ме дразни. И как се ерчи с нея.

АРНАУ: Именно! Та какво ще кажеш той по 'случайност' да падне през прозореца на кулата утре в 5:34 сутринта?

ЖАРТИЕР: Изящен план, мосю. Бих казал, идеално изпипан.

АРНАУ: Значи да кажем, че участвате?

ЖАРТИЕР: Със сигурност, племеннико!

АРНАУ: Добре тогава!

ЖАРТИЕР: Идеално даже!

АРНАУ: Добре, в такъв случай ще се видим на вечеря.

ЖАРТИЕР: Щом заповядвате... Но аз ще вървя, заради биологията ми се налага да бързам...

/излиза/

АРНАУ: /доволно/ Ето така се играе играта на тронове.

/Завеса. Антракт. Раздават се ароматизирани кърпички за освежаване на атмосферата. Припадналите с еизнасят от пожарникарски екип./

II действие, I сцена

/Виждаме Арнау, Салфет и Жартиер, които вечерят. На масата е пълна тишина. Прислужницата (Анри) носи вино./

САЛФЕТ: Е, наздраве за негово височество!

/всички отпиват/

ЖАРТИЕР: Чакай, конте, кой каза, че племенникът ми е крал? Още сме във фазата рано-е-да-се-каже.

АНРИ: А, маркизе, одобрявате ли виното?

ЖАРТИЕР: Не.

АРНАУ: Нормално, кисели ми чичо. Все пак ти пиеш смъртта си. Яко го казах, а?

САЛФЕТ: Ха-ха, ама разбира се, Ваше Висококраличество! Между другото, и виното си го бива.

ЖАРТИЕР: Така ли, салфетчо? Странно, защото и ти пиеш смъртта си. Де да знам де, може твоята да е по-вкусна. Или на мен да са ми сипали от по-киселата отрова. Както винаги.

/към Арнау/

Промених плана, племеннико. Ти си тъп. В 5:34 салфетчо прави гимнастика в парка.

САЛФЕТ: Вярно е. Но не съм салфетчо, кръстен съм на великия Салфетор Дали, голяма работа беше едно време... Не на някаква си там салфетка!

/умира/

ЖАРТИЕР: Беден съм! Нямам пари! Болен съм! Просяк съм...

/умира. Пауза. Арнау яде. Започватихо да се смее./

АРНАУ: Ето как не винаги доброто побеждава. Или възрастното. Утре още първата ми реформа ще е да разреша да бият красивите момченца в училище.

/Изведнъж се сепва: Анри го е пронизала с кама./

АНРИ: Утре няма да дойде, грухи. Какво искаш да кажеш? Нещо не те чувам. О, искаш пак да ми се смееш нещо? На името ли? Какво да направя, че мама искаше момче? И ч ене позна, че не съм момче? Лош късмет, мосю, лош късмет. Не си ли гладен? Вече не? Е-е, колко жалко. Цял ден си играх да готвя. Е, поне станах по-добър готвач. Усъвършенствах се. Нещо, което и тримата не направихте. Съдба. Явно най-красивата ще стане кралица. Аз, демек.

/тръгва да излиза, но спира пред вратата./

О, и да. Точно така се играе играта на тронове.

/излиза/

АРНАУ: Мама му стара...

/умира. Завеса. Всички актьори излизат/

ВСИЧКИ АТЬОРИ: Каква е поуката от тази пиеса? Всеки от вас, който не е припаднал от ужас по време на постановката или не е отишъл за дюнер, ще си я извади сам. Но авторът искаше да каже: 'Властта е кофти работа, или поне докато се добереш до нея. После става забавно. И трябва да си красив.'

/Поклон. Евентуални аплодисменти. Финал. Актьорите се разревават и отиват да играят табла./



КРАЙ

Сиромахов-младши, 18.04.2011

Зимата, мама й стара (първа част от четирилогията "Сезоните на Сиромахов")

Зимата, мама й стара

(хрониките на един човек)

Зимата е един много готин сезон. Единственото кофти време е може би това към 5 сутринта, когато обикновено ти се дохожда до тоалетна и ти се налага да преместиш камарата юргани, да станеш и от студ моментално да спре да ти се ходи до тоалетна (това е особено често срещано при хората, страдащи от запек). Изключително безсмислено е да обяснявам какво е зима, защото всеки си има личен опит за какво става въпрос. Но все пак, ако сте келнер, зимата е сезонът, в който има най-много клиентела и в който може да установите, че майстор-готвачът е гей.

Тази зима, за която пиша, беше точното определение за „клиширана”. Пак не светеха половината лампички на „Патриарх Евтимий”, малките момиченца пак припяваха хита на Марая Кери „Ол ай уонт фор Кристмас”, старите момиченца пак със съзли на очи си мислеха, че слушат някое парче на Филип Киркоров, докато пее Риана, младите момченца пак играеха на бой със снежни топки, а старите момченца чакаха да ги уцелят и възкликваха удивено с нескрита радост в гласа си „Дееба твойто мами, дееба!” Пак навсякъде процъвтяваше бизнесът с елхите и електрическите самобръсначки, и пак някоя улична котка жално измяукваше в 11 часа, възмутена от цените на парното. Абе с една дума, всичко беше Дъ сейм.

И в цялата тая клиширана ситуация се появявам аз.

Правило ли ви е някога впечатление, че най-гадните неща почти винаги се случват а) На рождения ви ден, б) на Коледа, в) На някой друг тъп празник? Просто хората са ебати странните политически животни и като такива много внимателно подбират кога да се провалят в нещо.

Цялата работа започна по начина, по който започна моят разказ. Аз станах в 5 часа, въпреки че нямах запек. Докато отида до тоалетната и се върна, бях изстинал и вкиснат като забравено в хладилника мляко. Сянката на съмнение се беше промъкнала под кожата ми като някакъв упорит глист в стомаха на гладно куче. Съмнение за нещо непоносимо грешно като например да се опариш на анална свещичка, след като си гледал клиповете на „Арми оф Ловърс”. Разбира се аз не подозирах, че нещата са далеч по-сериозни от това.

Зимата е готин сезон, ама друг път. Още щом излязох се убедих в това. От всички хора на цялата улица точно аз ще пропадна в заледената локва, точно моите обувки ще пропускат, точно на мен ще ми се подсмихват мазните гейове. Заклех се повече да не отивам до магазина за прахосмукачки, когато навън има сняг, и ругаещ под нос се запътих обратно към нас.

Някои хора изповядват философията, че всичко се връща. Напълно не съм съгласен с това. Предишният ден бях защипал езика си на електрическата пишеща машина, която използвам за партньор по табла, и сега ходех на върха на унижението с някаква лепенка в устата. Господ определено трябваше да ми даде достойна компенсация за това, като например да ми подари половината акции на някоя просперираща фирма. Шефът явно имаше други планове обаче.

Вървя си аз, мрачен типец, по улицата. Правя пируети, достойни за състезател по фигурно пързаляне-сомнамбул. И кво става? Ми квото става по редовните романтични комедии с Бен Стилър. Появява се някаква там жена. Поне това беше първоначалното ми впечатление, имайки предвид позицията ми. Носът ми беше на 5 сантиметра от някакви токчета. Плахо погледнах нагоре. По принцип не ми вървеше с жените и, но кой знае? Може Господ да се е осъзнал.

Еба си! Обувките обуваха две крачета, тънки и изящни като на Котоошу. Направо се чудех как ги издържат. И коя глупава жена би обула токчета през зимата?

И тогава шефът пак ми каза, че съм пълен тъпак. По-скоро го намекна. Токчетата се разтрепераха и след секунда се бяха прекършили. Тая планина сланини се срина върху мен. Разтресе се като вокален изпълнител на румба върху гърба ми. Помислих си, че повече никога няма да стана. Лека полека животът ме напускаше, когато тя най-накрая повдигна туловището си. Почна нещо да се извинява, после ми подаде ръка. От учтивост приех и това беше още една грешка в живота ми. Стисна ме като шампион по канадска борба. С лекота ме изпарви на карка и се реши да ме изтупва, като по този начин ми изкара въздуха за около 2 минути.

Искаше да ме изпрати и до нас, но аз възразих с цялата си останала учтивост и се запътих към спешното отделение. На всичкото отгоре се оказа, че имам и хемороиди.



...



Зимата е много готин сезон. Но не и когато лежиш в болница, целият в гипс и с лепенка на езика. Еба ти деня. Единствената цяла част от тялото ми е възпаленият ми апандисит. Ако говорим за компенсации, Господ трябва да ми подари света. Как е възможно да ме блъснат с колело, а аз да падна точно пред същата дебела топка лой, която седна върху мен? Разбрах, че първия път съм бил късметлия. Тоя път се оказа, че тя носи тежести за щангата си и резервна гума за ТИР-а на мъжа си. Крехкото ми телесложение не издържа на този сблъсък и вместо в тролея, се озовах в линейката.

Чувствах се разбит, какъвто и всъщност бях. На всичкото отгоре скапаната сестра беше пуснала предаването на Марта Вачкова. Покрай нея се сещах за инцидента на улицата и по бузите ми течаха горещи сълзи. И на всичкото отгоре дистанционното беше на 5 сантиметра от дясната ми ръка! Каква жалка несправедливост! Опитах се да пренебрегна факта, че бях с гипс, и се пресегнах към спасението си. О, небеса! Ръката ми се мръдна! Господ най-накрая ще внесе малко справедливост в този груб свят! Само още мъничко...

И в тоя момент шефът си разчисти сметките с мен. На вратата се чу тихо потропване. Звучеше като ромоленето на тих дъждец върху ръждясала ламарина. Странно, но този шум ме вдигна на пръсти (образно казано) и дори ме повъзбуди. Реших да се направя на тежко ранен, какъвто всъщност бях, и едва-едва простенах:

- Ммм?

Като се замисля това прозвуча като мучене на крава с разстройство, но човекът от другата страна на вратата явно възприе звука като „Влез”.

Някои хора твърдят, че имат връзка с Господ. Други – че редовно ходят с мъртвата си съпруга на голф. Е, тогава аз осъзнах, че имам ясновидски способности.

Човекът от другата страна на вратата се оказа жена. При това не каква да е! Толкова беше красива, че се усъмних в съществуването на дявола. Това беше за кратко, преди да се сетя в какво положение се намирах.

Тя пристъпи към леглото ми. По високите й токчета прецених, че развива Наполеонов комплекс. Нищо, нали и аз не съм много висок, тамън няма да се надигам на пръсти, като я целувам.

Докато си мечтаех, тя вече се беше добрала до мен. Наведе се над леглото и изведнъж се отпусна върху гипса. Разрида се, а аз не можех дори да я прегърна. Еба ти живота. Мислено показах среден пръст на шефа, и тогава се сетих. Ами ако от сълзите й гипсът се разтопеше? Може би, ако тя плачеше достатъчно дълго, щеше да ме освободи от този затвор, в който се намирах, а аз щях да я гушна после и всичко да е наред. Значи просто трябваше да я накарам да реве още половин-един час!

-О-о-ох... – започнах да се жалвам аз. – Господи, колко ме боли всичко...

-О, извинете – тя бързо стана от мен. – Не съм искала да ви тежа, раз...бирам, че болката сигурно е не...не...непоносима...

По дяволите! Как да я накарам сега пак да легне? Щото ако си реве права, тва няма да повлияе на гипса и аз ще си остана вкочанен като „Момичето за милиони” на Клинт Ийстуд.

-Не, не се притеснявайте... Всъщност, усещайки топлината на вашето тяло, се чувствам значително по-добре.

Това, разбира се, беше мазна лъжа, щото, ако искате да знаете, през гипса нищо не се усеща. Обаче при нея проработи.

-Бих направила всичко, за да ви е по-добре! Все пак...

-Всичко ли? – в този момент идеята с разтапянето на гипса не ми се стори толкова добра. Това беше моят шанс. На мене не ми трябва много, бейби! И с малко можеш да ме спечелиш. Лукавата усмивка си проби път през маската на трагизма върху моето лице, но аз я прогоних бързо като бездомно куче – възрастна дама. Трябваше да изглеждам съсипан, нали?

-Да! Все пак...

-Ами... в момента се сещам само за едно, но и то хич не е малко. Само да нямаше риск някой да влезе в стаята...

-Защо? Нима се притеснявате от чуждото внимание?

Ух, ама и палава. Виж, моето момиче, аз не се притеснявам от хората, но хората биха били крайно притеснени от мен.

-Може да се каже, че за тази работа е по-добре да сме насаме...

-Разбирам! Да не искате да ми кажете някоя тайна? Ще я пазя до гроб! Все пак...

Такава тайна ти мисля, че само на гробчета ще ми станеш!

-Не бих казал, че става въпрос точно за тайна. Но все пак нямам нищо против да пазите в тайна това, което ви помоля да направите.

-Какво бих могла да направя за вас? Да ви платя ли обезщетение, или да изпратя писмо до роднините, или...

Уат дъ фак? Да не ми е някакъв адвокат? За да ме защитаваш, бих направил какви ли не престъпления, бейби!

Не ми се мислеше за това, но все пак реших да я разпитам за кво става въпрос.

-Но вие не знаете... Аз всъщност ви блъснах с колелото!

Тя отново се разрида. Разбрах, че сега е моментът за действие. Не ме интересува, че ме е блъснала с колелото, и сто пъти съм готов да изтърпя това срещу подобаваща награда!

Сложих на лицето си трагичната маска отново.

-О! Не се притеснявайте, нищо не се е случило! Нали сме живи и... – щях да добавя здрави, ама не ми се лъжеше повече.

-Вие сте истински джентълмен! Но аз знам, че нищо не е наред, вижте се само! Даже и езикът ви е контузен заради мен!

Пренебрегнах факта, че това не беше така.

-Има ли нещо, каквото и да било, което бих могла да направя за вас? Готова съм да го изпълня! Все пак моя е вината да сте в това положение...

-Ами всъщност има едно нещо за което се сещам... – направих болезнена гримаса. В такива случаи няма лошо човек да попреиграе.

-Добре ли сте? – личеше й, че е страшно притеснена. Това беше добър знак.

-Да, добре съм... Но мисля, че при удара една конкретна част от моето тяло много е пострадала. Май сестрата е забравила да я гипсира и се притеснявам, а бих ви помолил...

-Кажете, коя част е по-зле? Мога да повикам сестрата...

-Не не не не! Аз съм убеден, че вие и сама ще се справите... едва ли се нуждая от повече от малко грижи. Просто исках да ви помоля да проверите дали всичко е наред там, където май нямам гипс.

-Ама вие само на едно място нямате гипс.

-Точно за него се притеснявам, та бих ви помолил...

-А-а-а-а, разбирам. Няма проблем, ей сега ще проверя.

И тя се надвеси. Животът ми изведнъж започна да придобива смисъл, и в този момент бях готов да простя на Господ дори за електрическата пишеща машина.

Някои хора вярват в едно странно нещо. Те не могат да си обяснят какво е, но го обвиняват за неуспехите си. Странното е, че не го обвиняват за успехите си, и затова то е станало едно много гадно нещо, което се опитва да ви открадне килима, докато спите, за компенсация. Това нещо се казва съдба.

Според поверието съдбата на човека е предначертана още отпреди да се роди. И че човек няма как да я промени. Тоест, ако ти е писано да печелиш на белот- печелиш, ако не- не. Това не е вярно, защото винаги има някой тъпак, който стиска валето купа.

Хората също така имат навика да гадаят съдата си по звездните знаци. Но звездното небе е толкова необятно, че за всеки човек си има отделна комбинация от звезди, когато се е раждал.

Аз съм убеден, че когато съм се раждал, са светели най-силно звездите от съзвездието на Тъжния хамстер.

Точно когато най-накрая нещата се разваваха по план, когато най-нарая всичко се нареждаше, когато най-красивата жена, която бях виждал, се беше надвесила над мен, Господ благо се усмихваше от небесата и отвори уста за едно кратко и ясно „Мама ти стара”.

Вратата на стаята се отвори с трясък и вътре се изтъркаля като гюле едно същество. По шапицата предположих, че е сестрата. Когато най-накрая топката лой се материализира, очите ми се разшириха от ужас. Това беше онази, която седна върху мен два пъти днес!

Сърцето ми бясно се разтуптя. По бузите ми потекоха сълзи, а с най-голяма тъга усетих и как единствената негипсирана част от тялото ми увяхва като цвете в концлагер.

Дебелата се запъти към леглото. В очите й се четеше възбуда.

- На охранителните камери не се виждаше толкова добре, затова дойдох на живо... пък и може да се нуждаете от помощ...

Усещах как губя съзнание. Дясната ми ръка счупи гипса, в който беше вързана, и се вдигна към небесата. Преди да припадна, успях да покажа на Господ счупения си среден пръст.



Сиромахов-младши, 22.09.2010

Дони и Момчил – Ближи си сладоледа (анализ)

Дони и Момчил – Ближи си сладоледа

(анализ от изтъкнат учен)

В края на 20ти век българската музика преживява своето златно десетилетие. През 90те години творят велики изпълнители като Камелия Тодорова, Йорданка Христова, добрият стар Веско Маринов, малко гееещият Васил Найденов и още много, много други. Един от видните представители на това общество от чудесни гласове е Дони.
За разлика от другите изброени, Дони изгради своето бъдеще и се издигна в социалните и музикални сфери. Създава хитове и до днес, но неоспоримо любим на публиката остава сингълът „Ближи си сладоледа”, който разби всички класации.
Много е трудно да се напише анализ на подобен чартбъстър, защото освен че е неоспорим хит, песента разбива и с уникалния си клип.
Е, нека започнем подред да разясняваме недоразуменията във връзка с този шедьовър, защото като всяка велика творба, и тази крие повече мистерии, отколкото можете да предположите.
Разбира се, всеки изследовател започва от очевидните неща. В случая това е клипът на песента. Но зад привидната невинност на кръшните движения на Дони се крие мистика от високо ниво.
Чупката в кръста, която виждаме на 15-тата секунда, символизира щастието, и може да се разтълкува като факт, че певецът е щастлив да пее дебилни песни. Дългата коса, символ на хипитата пък казва, че Дони не се е къпал от две години и четири месеца.
Танцуващите девет дами на заден план сиволизират Аполоновите музи, само че са по-грозни, с което режисьорът иска да каже, че никой не може да надмине боговете. Третата има чревна тения, което пък значи, че три определено не е късметлийско число (нумерология).
Следващият факт, който е доста притеснителен, е набиващият се на очи и уши странен мистичен текст. Непосветените слушатели го намират за тъп, но това е профания. Всъщност през цялото време е следвана нишката на желязната логика на великия творец, която просто се разклонява на някои места. Това прави и усвояването й малко по-затруднено. Ето и самия текст:

Какво си ме зяпнал,
защо все във мене гледаш.
Върви си ти по пътя
и ближи си сладоледа.

Ти мислиш, че можеш
силно да ме разтревожиш.
Не умирам аз от страх,
твърде смешно гледаш.

Ля-ля-ля-ля
ля-ля-ля-ля ля-ля,
твойте мускули не свалят
теб, око.

На мен ми се струва,
че не знаеш нито дума,
но те дразни всичко цветно
във наш'та природа.

Със мускул не става,
твоя само разрушава.
Купона е по-готин
без твойта порода.

Ля-ля-ля-ля
ля-ля-ля-ля ля-ля,
твойте мускули не свалят
теб, око.

Ля-ля-ля-ля
ля-ля-ля-ля ля-ля,
ти разваляш само цветния купон,
ближи си сладоледа.

Като начало, Дони се дразни от това, че някой го зяпа и все го гледа. Понеже самият Дони е член на специална организация, която се занимава с доставки на пици, той е перфектно обучен в бойните изкуства. Затова предупреждава нахалника, дръзнал да го зяпа, съветвайки го да си ближе сладоледа и да си гледа работата. Обаче келешът му с келеш продължава да го зяпа. Авторът зърва заплашителните пламъчета в очите на противника си, но запазва хладнокръвие. Даже се опитва да изкриви истината през хумористичната призма – според него натрапникът гледа смешно. Тук обаче дори учените на моето ниво все още нямат тълкувание на този странен факт (освен че великите умове принципно нямат чувство за хумор. Тихо там, Айнщайн!).
Следва една от най-значимите фигури в това произведение, и тя е образът на окото. В исляма окото на Мохамед, или всевиждащото око носи късмет, но окото, за което говори Дони, нито носи късмет, нито е всевиждащо. На всичкото отгоре не е и мускулесто, защото не може да се свали. Тук е засегната болната тема на автора – мускулите, които вършат сваляческата работа на плажа, с които той (авторът) явно не разполага (всъщност единствената изпъкваща част от тялото на автора е носът му). Затова и този пасаж е придружен от трагична партия, в която се изпълнява последователно няколко пъти сричката „ля”. Същата тази сричка е използвана и от Жо Дасен в безсмъртните му хитове, възпяващи тъгата от липсата на нещо – например „Ля Шанз Елизе” или „Ля кафе де троа коломбе”.
След като вече е обсъдил със своето вътрешно „аз” въпросът за окото, Дони прави най-глупавата и необмислена постъпка – започва да се подиграва на нахалника, който преди малко го е зяпал. По-глупавата част от публиката остава с впечатлението, че следващият куплет е насочен към окото. Тези очаквания се оправдават, но по-нататък в песента.
Изкарвайки прословутото си чувство за хумор, авторът започва да иронизира натрапника. Започва първо с традиционните подигравки, целящи да покажат колко е беден речникът на противника, а после преминава на по-висше ниво – екологичното. Намеква, че човекът срещу него се дразни от всичко цветно в природата. Тук обаче Дони удря греда – всички знаем, че с популяризирането на ГМО продуктите вече е нормално да се видят лилави домати и сини ягоди. Затова е абсолютно нормално човек да се дразни.
Следващият куплет е насочен отново към мистериозното „око”, за което говори Дони. Започва да се подиграва и на него. Безпощадната ирония на автора би съсипала всекиго, към когото е насочена. В случая той (авторът) избива комплексите си, като се подиграва на мускулите на окото. Той признава разрушителната им сила, но се гаври, че окото не може да ги използва както трябва. След това най-безцеремонно изгонва окото от купона, защото смята, че е по-готино без него. Какъв грубиян! Това може би се дължи на голямата депресия, която доскоро е била обзела Дони. Последствията от нея са твърде трагични, за да бъдат описани – Дони се подстригва и остава само с една позорна опашчица.
Песента свършва с повторение на партията на окото и със съвет към него да си ближе сладоледа. В този момент всеки осъзнава, че текстът е божествен. Сълза-предателка се спуска по лявата ми буза. Ще си скъсам дипломата и ще я изгоря. Никога не бих могъл да направя подобен хит. Явно в крайна сметка не разбирам нищо от музика.
Виновно е последното ми минор.

Сиромахов-младши, 25.04.2010

Какво ще работя?

Какво ще работя?

(изводи, достигнати с помощта на териера на г-жа Каменова)

Беше горещ следобед. Един от тези, в които целият свят е спаружен и сякаш от живот кипят единствено мухите, опитващи се да стъжнят безцелното съществуване на хората с отвратителното си бръмчене.
В този следобед милата ми съседка г-жа Каменова бе решила да си епилира мустака, а аз седях пред телевизора, гледайки поло с ужасния й териер, захапал палеца на крака ми.
Както състезателите препускаха след топчето, изведнъж Чарлз Уитнихол падна от коня и си счупи крака, а майка му му се обади да му каже, че отива на гости. Дойде лекарски екип на коне, които обаче се оказаха фенове на другия отбор и му счупиха и другия крак. После се яви и истинският лекар, маскиран като бобър, заради което го прибраха в зоопарка. Там по-късно беше единственото нестандартно животно, което молеше хората за огънче с цигара в уста; като не броим червенокрилия папагал Папи, който настояваше да му се изплати печалбата от тотото.
Този мач ме накара дълбоко да се замисля. Какво ще работя аз? До този момент почти бях повярвал на чичо Тошко, че да си доктор си на далавера, защото живееш по-дълго и не боледуваш. Но след като Тошко умря от трихонеза, се зачудих дали това е най-добрият избор. Обсъдих идеите си за бъдещето с териера на г-жа Каменова. Оказа се приятен събеседник: с него открихме причината за закъдрянето на брадата на Буги Барабата. Оказа се твърде високото съдържание на хлороформ. Днес кучето загина при катастрофа с делтапланер и в негово име формулирах нашите открития с какво може да се занимава човек.

Шивач – не се ли улавяте чат-пат да си мечтаете да седите в своето тихо ателие и нищо да не правите, освен да бродирате името на някой герой от турски сериал на възглавницата на някоя баба и отвреме на време да се бодвате по пръстите с иглата и после да разказвате на дамите в пиано-бара, че ви е хапало бебе мечка гризли?
На всички нас също така е известна интерпретираната приказка на братя Грим за Храбрия Шивач, който според оригиналната легенда, трябвало да убие великана, но не успял с един удар, затова цели седем пъти го карал да бърка в контакта с мокри ръце, като му повтарял, че ако погъделичка още малко черната дупчица, ще излезе Веселин Маринов и ще му даде автограф.

Градинар – прекрасно е човек да се разхожда по току що окосени ливади и да гледа перфектно подрязан жив плет или жизнени лилави теменужки. И да си казва „Баа, някой се е трудил тук. Евала!”. А този някой обикновено е градинарят. Привидно една лесна професия, да сте градинар може да се окаже безкрайно рискова работа, в която има възможност да загубите един-два пръста, а защо не и рулото тоалетна хартия, подарък от майка ви за 16-тия рожден ден. Разбира се има и много преуспели хора, занимавали се с подкастряне на растения. Пример за един преуспял градинар е Шарън О’Кюъл, който за една година окосил 4427 ливади, оформил 5678 живи плета и насадил 500 акра сини лалета. Тези били поръчани от един арабски шейх, който твърдял, че се казва Роби Уилиамс и взима лалетата, за да впечатли любимата си Айше Кидман. О’Конър се пенсионира на 92 години и остана да живее до края на дните си с любимата си косачка Стефани Майер, от която му се родиха сиамски близнаци с дефектен общ щепсел.
Полярната звезда сред провалилите се градинари е Хърбърт Джонсън, който се е самоубил с маркуча, докато поливал градината на госпожа Селия. Според легендата маркучът оживял, завързал го и го накарал да рецитира всички поеми на Ръдиард Киплинг, докато го гъделичкал с перце по стъпалата. Старият Хърб не издържал на напрежението и запецнал на една поема. Маркучът обаче не проявил милост и го накарал да изяде ножицата за подрязване на гроздето. След това звъннал на вратата при съседката, оставил трупа и отишъл в Ню Йорк, където станал продавач на „Туркиш Кебаб”.

Спасител – Една крайно безсмислена работа, която обаче може да се окаже добре платена, ако си махнете космите под мишниците. С тях може да си направите нещо полезно – да кажем възглавничка, или подпалки за през зимата. Обще взето, да сте спасител е слънце, живот, жени и лосион против изгаряне. Хората са достатъчно предпазливи, че да не потъват пожелание, затова няма да се уморите от тази професия. Отвреме-навреме може наистина някой да вземе да се дави, но няма проблем- просто се направете на ударен и всички са щастливи. Човекът ще попляска, ще повика, хората на плажа ще се посмеят, ще им писне, и тогава трябва да се намесите вие. Скочете във водата като делфин, като внимавате за подводни скали и за евентуални инциденти. Така Джон Клофър, спасител в Созопол, веднъж паднал върху някаква подводна скала, която впоследствие се оказала една от веждите на Вежди Рашидов. Веднага бил откаран в специализирана болница и на следващата сутрин имал хемороиди, една загадка за лекарите и до днес.
С бърз и прецизен стил преплувайте разстоянието до жертвата. Ако не е припаднала, ударете й един ъпъркът. Бързо нахлузете пояса през главата й и я издърпайте на брега. Хората ще ликуват. Вие ще се превърнете в плажен герой и дори може да ви заснемат за „Спасители на плажа” и да се доберете до баба Бритни.

Фокусник – един чудесен занаят за мързеливите хора с голямо въображение и гъдел по краката. Много забавна професия, която за нещастие може да бъде и много рискова. Например египетският маг с псевдоним Озирис преобразил жена си в тигър и измамата била толкова успешна, че тя го изяла. Никой уважаващ себе си фокусник няма да тръгне да забавлява децата с прости трикове, публката иска нещо зрелищно. Ето една идея за голям фокус:
Казанът на смъртта – публиката винаги много се кефи на имена, имащи по някакъв начин насилствено значение, дори то да не се оправдае с фокуса. Въоръжете се с малко кураж, красива асистентка, грозна асистентка и казан, свързан с електрическото захранване на сградата. Завесата се вдига. Замества се от димна завеса. Прожекторите светват и се вижда огромният казан. Излизате вие.
ВИЕ: Дами и господа, бели и черни, пригответе се да видите най-страховития фокус, правен някога, от когото и да било! За тази цел ще се нуждая от двете си асистентки. (влизат красивата и грозната) Сега, ще поканя ... (казвате името на красивата) да влезе в този ужасен казан! (публиката ахка, защото не иска нищо да се случи на хубавицата. Красивата бавно пристъпва към казана и се съблича. Мъжете в публиката смутено се свиват, а жените гледат на кръв) Дами! Дръжте се за мъжете си, защото ви предстои най-голямото шоу!(красивата бавно влиза в казана. Хората притаяват дъх, но нищо не се случва. Тя започва да плува бавно и сексапилно.)
ВИЕ: Уважаеми Господа, вие ще решите съдбата на тази красавица тази вечер! Дали да живее... или да умре! Е, питам ви, да живее ли? (мъжете изревават прегракнало в хор „Да, да живее”. Красивата излиза бавно от казана и се загръща с прозрачна пелерина. Дкато мъжете й се любуват, пристъпва грозната.)
ВИЕ: Уважаеми гости, представям ви ... (изричате името на грозната). Публиката започва да я освирква. Тя бавно се съблича. Всички в залата се обръщат. Грозната влиза в казана и всички в хор изревават, без да са питани „Да мре, да мре!”. Вие давате знак на човека с прекъсвача и той пуска 220 волта прав ток в казана, а грозната се изпича като забравена във фурната мусака. Публиката ликува, а вие сте обявен за герой и най-велик маг за всички времена. Честито!

След тези разсъждения се чувствам още по-объркан в избора си на занаят. Никога не съм разбирал териера на г-жа Каменова.


Сиромахов-младши, 10.07.2010

Мюзикъл за много (пиеса)

Мюзикъл за много

Действащи лица: Турчин
Еди-кой-си
Херфлиг Целулитен
Хер Хралупен
Хер Дупенщайн
Джейкъб
Артър Евънс
Уилям Шекспир

Ориенталска музичка. Завесата бавно се вдига, откривайки задимената сцена. Танцуват силуети на ханъми. Бавно светват прожекторите. Вижда се турчин, седнал по турски на червени възглавнички. Суче мустак и одобрително намигва на ханъмите.
ТУРЧИН: О-о-о, чок гьозел ханъм! (облизва устни) Къде ми е наргилето? (една ханъма му го подава) Евала, че и машала. (Блажено си дръпва, а около него ханъмите бурно въртят кючеци. Не издържа и става да се поразкърши. Палаво танцува с едната ханъма и посяга да й разкрие лицето, но тя се дърпа) Гел бурда! Дай да ти видя лицето, Ханъм! Йок, а? Няма йок! Дай тука, ти казвам! (замахва и дръпва фереджето й. Цялата й рокля пада, и се окaзва, че тя е с брада и косми на краката, като британски сепаратист от 60-те)Ай сиктир! Гюмюш! Мехмет и Инджи! Листопад! Ферхунде! Сакатлък, че и сакън! Джевзек гюзлеме... (тръгва да бяга и умира.)
Минават няколко часа. Това е психологически трик, за да се изнерви публиката. Когато вече хората заспиват, гръмва най-трагичният кючек, който е писан някога – Чобан рап.
Влиза еди-кой-си.
1: Ко’ ста’а тука, бе? (Вижда турчина) К’ъв е тоя келеш? (отива при него и започва да го подритва) Абе, ефенди, ко’ ста’а тука? (вдига рамене и тръгва да излиза, но след секунда се връща с вдигнати ръце. Зад него с маршова стъпка влизат трима нацисти, пеейки „Ерика”)
Единият нацист пристъпва напред, докато другите двама още танaникат мелодийката изотзадзе.
НАЦИСТ: Гутен таг, хер...?
1: Ъ-ъ, аз съм ... Само да попитам...
НАЦИСТ: Их бин херфлиг Целулитен, а това са майне фройнде- хер Хралупен унд хер Дупенщайн. Той е евреин!
1: Ъ-ъ, добре, окее, аз само да питам...
НАЦИСТ: Какво ставен тук?
1: Ъ-ъ.. и аз това се питам...
НАЦИСТ: (вижда турчина и отива към него. Подритва го, споглежда се с другарите си и запяват „О Таненбаум”) Ти ли го уби тоя, бе? (1 клати уплашено глава) Найн? Ха-ха, аба йаа, вундаба, дас ист фантастиш! Шперцен – мерцен! (1 гледа недоумяващо) Ела, това са били британците, дас енглиш! Това е добре! Значи ще ги намерим! Елате да танцуваме, ман фройнд! (1 плахо се приближава. Щом това стане гръмва бурен нацисти марш и висчки се завихрят в нацистка въртележка) Гутен таг хоп-троп! Вундабаа!
С ритъма на музичката се завъртат и излизат.
Влизат Британците Артър, Уилям и Джейкъб , като махат шалове от себе си. Накрая остават само по гащи.
УИЛЯМ: Уат а шейм, какъв срам за нашето джебтълменско достойнство! Да носим тези... хорибъл шалчета! Не съм се чувствал по-оскърбен, откакто лелята на Едмънд ме заля уит хър тий!
ДЖЕЙКЪБ: Шът ъп, Уил. Заради теб дис пиг умря.
АРТЪР: Йес, йес. Засрами се, Шекспир, би ашеймд! Защо не обръсна брадата си? И без това половината свят си мисли, че си жена.
УИЛЯМ: Как смеете?
АРТЪР: Стоп дървинг юрселф и помисли. Заради теб сега ни гонят ди дойче.
УИЛЯМ: Всъщност ни гонят заради Джейкъб. Той е евреин.
Джейкъб му скача на бой, но Артър Еванс ги разтървава.
АРТЪР: Стоп ит, това не е джентълменско!
ДЖЕЙКЪБ: То не е джентълменско и да седим по гащи в театъра...
АРТЪР: О май год! Ди дойче!
Влизат нацистите, все още в ритъма на въртележката и припявайки „Гутен таг хоп-троп”.
ЦЕЛУЛИТЕН: Гутен таг хоп-троп... аба йаа, гутен таг хоп-... (вижда британците) Шперцен – мерцен! Ангеруфт зайн! (другарите му продължават да се въртят и да пеят) Хралупен! Дупенщайн! АХТУНГ!
(всички млъкват. Погледите – вперени в британците)
АРТЪР: Опа, уи ар инту шит.
ЦЕЛУЛИТЕН: Шпрехт нихт! Няма да говориш! Какво като си копал на о-в Крит?
АРТЪР: Упс, сори.
ЦЕЛУЛИТЕН: Сега... Йецт... Какво да правим с вас?
ДЖЕЙКЪБ: Ъ-ъ... може ли да говоря?
ЦЕЛУЛИТЕН: Найн! Дас Енглиш няма да говорят!
ДЖЕЙКЪБ: Ама аз съм евреин.
ЦЕЛУЛИТЕН: Аба... Вундабаа! Защо не каза по-рано, аба йаа? И той е евреин, Дупенщайн, и той.
ДУПЕНЩАЙН: Братко... това е брат ми! Майн Брудер! О, Йезус, Данке!
УИЛЯМ: Какъв Йезус, нали си евреин?
ЦЕЛУЛИТЕН: Какво, като е евреин? Их бин айн еврей аух, и тоя там – Хралупен.
Скачат и го пребиват от бой. Влиза медицински екип и изнася Уилям с носилка.
АРТЪР: Как така сте евреи? Нали работите за Хитлер?
ХРАЛУПЕН: Йаа, той плаща много добре.
АРТЪР: Ама... нали сте евреи?
ДУПЕНЩАЙН: Е, и? Какво ти пука?
АРТЪР: А-а, не, нищо...
ЦЕЛУЛИТЕН: Вундабаа, намерихме се! Айде да ходим да се почерпим! Ду аух (сочи Артър) идваш с нас. ЙЕЦТ! Ахтунг! Айнс, цвай, драй!
Всички запяват „Гутен таг хоп-троп” и отиват в кварталната кръчма. Там се напиват като свине.
ЦЕЛУЛИТЕН: Е-е, Кире, Кире, като сме най-зле, така да сме!
Завеса. Финал.



Сиромахов- младши, 08.04.2010

Мейк ит гей (пиеса)

Мейк ит гей

(трилър от Путьо продъкшънс)

Действащи лица: Ван Гей – старият художник
Милко Евгениев – фризьорът
Чори – кварталният пияница

Първо действие. Горчиви надежди.

Птичките пеят. Цари весела пролет. Слънцето току-що е изгряло, а във фризьорски салон „Еврибаби всички за бръснатите крака” вече има клиенти.
(Звъни камбанка за врата)
МИЛКО: (изненадан, с пудра, неравномерно нанесенa по лицето и с почти готови сенки на лявото око) Ойт! Кой ли може да дойде при кака ви толкова рано? Сигурно е онази, Муцата. Все си мисли, че най-накрая е станал жена, но все не му излиза (хили се на мазното си гейско осторумие) Е, ще проверя! Муци?
ВАН ГЕЙ: (приглушено) Милче, ей сега идвам, миличко, само да си закача мантото.
Влиза Ван Гей. Задъхан със зачервени бузки.
ВАН ГЕЙ: Милченце! (разперва ръце за прегръдка)
МИЛКО: Муцинка!
Засилват се и се гушват. Правят ритуала цункай лява, цункай дясна, цункай лява)
ВАН ГЕЙ: Мило, айде пускай ме вече, хората да не си помислят нещо...
МИЛКО: Ех, каква си ми умничка след всичките тези години...
През витрината ги зяпа втрещено кварталният пияница.
МИЛКО: Муци, как си ти ма?
ВАН ГЕЙ: Офф, не питай! Имам толкоз много да ти разказваам! (Сяда и се разкрачва, подпира брадичка на юмруците си) Наиш кво? Вчера срещам Митко, автомонтьоор, златни ръце...(Вдига ръце и започва да се кърши)
МИЛКО: Млъкни ма! Разказвай, той кво?
ВАН ГЕЙ: Ох, добре. И той ми вика мацкооо, дигнала ти се е полата!
МИЛКО: Ауу, и ти кво?
ВАН ГЕЙ: Ми аз му викам: „А на тебе ти се е вдигнал... крачолът”! (смее се)
МИЛКО: Е, муци, колко си проста значи!
ВАН ГЕЙ: Стига де! Ти пък нямаш чувство за хумор! Ама човек да не се пошегува с теб, мило! (Милко гледа мрачно) А какво става с теб?
МИЛКО: Леле, а какво стана снощии! Товно съм се намазала с крема, и чувам долу някакъв шум в салона. И слизам да проверя какво става, а долу гледам – един такъв загорял мъжага, супер секси! И нещо се беше навел, и рекох да го бодна отзад...
ВАН ГЕЙ: Ауу! А на мен ми викаш, че съм проста!
МИЛКО: Ма не бе, аз с пръстче го боднах, да го питам какво иска! (изиграва бодването с едва забележим с невъоръжено око подскок и намръщена физиономия)
ВАН ГЕЙ: Хи-хи, и той кво?
МИЛКО: А той взе че избега! Избега ма!
ВАН ГЕЙ: Ох, смеличката ми тя!
МИЛКО: Сядай сега да ти взема връхчетата, че пак малко ми цъфтиш...
ВАН ГЕЙ: Стига ма!
МИЛКО: Айде, сядай, отивам да си взема мартинито и започваме (излиза).
В този момент се чува пукот. Стъклото се строшава и влиза кварталният пияница с едно паве. Удря я по главата и излиза с щастлива усмивка. Отвън го чакат комшиите с каса бира.
ВАН ГЕЙ: Защо все на мен? (разплаква се и умира)
Звучи Вивалди.

КРАЙ НА ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
ЗАВЕСА. АНТРАКТ

В антракта минава медицински екип и свестява припадналите зрители. Раздават мокри кърпички, за да се освежи атмосферата.

Второ действие. Още по-горчиви следствия.

Съдбата чука на вратата. Завесата се вдига и зрителите виждат Ван Гей, който се е проснал на сцената. Или по-точно го виждат след малко, когато светват прожекторите. Ван Гей се опитва да не диша, за да стане по-добре измамата. Птичките са спрели да пеят. За фон звучи „Тоска”, за да придаде на атмосферата трагизъм и напрежение.
Влиза Милко Евгениев, понесъл мартинито си. Спира „Тоска”. Милко си тананика весела мелодийка.
МИЛКО: Муцка, кажи сега, ще скъсяваме ли косичката или само... (вижда витрината и изпуска чашата си от ужас. Тя се разбива на пода и мартинито се излива върху Ван Гей) Ойт! Ауу, витринката ми! Скъпата ми витринка! Мама му стара, витринката ми! (подритва Ван Гей) Ставай, ма, някой ми е разбил хубавата витринка! Абе ставай ма!
Ван Гей напряга цялота си воля, за да остане неподвижен.
МИЛКО: Ти да не си припаднала, Муцко? Муци, какво става?(крещи му на ухото) МУЦКА! (от съображения за сигурност е най-добре Ван Гей предварително да е глух с едното ухо)
Милко е отчаян. Нервно ходи напред-назад. Разбира се с гейската си походка.
МИЛКО: Ох, какво да правя сега? Какво да правя? (излиза. След 3 секунди се връща с кофа с вода. Излива я върху Ван Гей. Изведнъж подскача)Ойт! О не! Счупих си нокъта! Ужас, о май год, счупих си нокъта(тропва с крак и се разкрещява)СЧУПИХ СИ НОКЪТА, МУЦИ! И заради теб, патицо, заради теб (ядосано си поема дълбоко дъх. Само през ноздрите, разбира се. Кляка и шибва един шамар на Ван Гей. Всъщност най-добре е ако актьорът не е наистина гениален, то наистина да е умрял. После Милко се разплаква. Поема главата на Ван Гей в скута си)
МИЛКО: О, Господи, защо все на мен? Муци, само и ти ми липсваше да ми умреш, сега и властите ще ми дойдат на главата, няма да имам време до Мола за сандалки да отида! (Разревава се доста серозно. Не е излишен малко драматизъм) И за всичко си виновна ти! Кранта! И ако искаш да знаеш...(злобно се усмихва. Прави съспенс пауза)Беше дебела!
Тук се очаква по-голямата част от женската публика да припадне. Ако е останала в залата, разбира се.
МИЛКО: Точно така! И въобще не ми пука за теб! Мислех си, че ще се позабавляваме, а то какво? Забравила съм да платя сметката за водата! Отивам в Син Сити! (наперено тръгва да излиза, но си счупва токчето) Ех, аман от тези турски боклуци вече! Е, поне правят хубави сериали... (излиза)
Влиза Чори. Оглежда се, вижда Ван Гей и се хваща за главата. Бързо излиза при комшиите с биричката.
Завесата бавно пада. През това време звучи Лунната соната на Бетховен. Прожекторите изгасват. Малкото останала публика напуска безмълвно залата. Режисьорът си реже вените, а артистите разочаровано се присъединяват към комшиите с биричката. Без Ван Гей, разбира се. Той е умрял.

КРАЙ НА ВТОРО ДЕЙСТВИЕ И НА ЦЯЛАТА ПИЕСА. ЗАВЕСА.

Сиромахов- младши, 17.02.2010

За смъртта, или как да си измиеш зъбите, когато ги няма

За смъртта, или как да си измиеш зъбите, когато ги няма

(притча за един велик човек и как той е станал нещо такова)

Често нощем си мисля за смъртта. Какво представлява? Боли ли? Къде ще попадна- в рая или в ада? От какво ще предам Богу дух? Ще ми дадат ли чиста вратовръзка?
За жалост, няма как да разбера, докато не умра. Но все пак ще се опитам да отговоря на тези въпроси подред. За целта трябва да се познават навиците на Пилат Понтийски, след като се изкъпел. Според учените, той не е имал такива.
Ето една притча, в която Пилат открива смисъла на живота и смъртта. Превод от староеврейски: Мойсей Радев.

„И тъй, каза Маркус, стражарят с чорапи от крокодилска кожа, бе разпнат Иисус. В тази притча шъ става въпрос за Пилата Понтийскаго, онзи, що се покая”.
Пилат Понтийски се стовари в креслото си и зачака да му донесат кафето. Добави редовните две бучки захар и плесна евнуха по задника. Момчето сконфузено напусна залата, а Пилат остана с кафето си, махмурлука и усещането за нещо мистично и недовършено.
Остави се на главоболието да го завладее. После размислии и не се остави да бъде завладян. Каква нощ, уат ъ найт! Изпи пет мартинита между флиртовете с Клавдий, Тит и Марк. Последният беше много секси и даже му даде телефона си. А после нощта му се загубваше. Пилат изруга на ум: „Ай сиктир!”.
Отвън някой изпищя. Понтийски отиде до френския си прозорец и погледна през очилата си за четене.
Виждаше се хълмът Голгота. Прекрасна гледка! Миналата пролет личният му градинар бе насадил теменужки. Те така и не покараха, защото на хълма започнаха екзекуции и стражите ги избиха с оцет. Градинарят не беше разбрал, затова се опита да ускори процеса на растеж на растенията с 220 волта прав ток. После се изплези от усилие и без да иска бръкна в контакта, заради което езкът му си остана извън устата. След този случай градинарят изпитваше особени затруднения при изговарянето на името на династията Рюричкови.
Именно този градинар почука на вратата, изкарвайки Пилат от странния му транс. Влезе с пирони между зъбите и с бели боксерки. В задния му джоб беше втъкнат чук.
Изфъфли нещо несвързано, от което Пилат разбра само „Юдейшки Чаъ” и „умяа”.
И наистина, през прозореца се виждаха няколко войника, голи до кръста, които ръчкаха някакъв разпънат мъж. Всеки, който боцнеше мъртвеца с копието, минаваше и биваше оплюван от другарите си.
Градинарят отново се обади:
- Шъ-ъ, тажи игра ше кажва : „С деча на моъ-е”
- Кой организира тази игра?
- Не бях аж, шъ-ъ – градинарят заотстъпва като красива стриптийзьорка след края на танц – аж бях в килеа, почиштвах мотиката – извади малко течен разтворител за ръжда от портфейла си за доказателство.
- Аз съм убеден, че ти си виновен.
Как Пилат е бил толкова сигурен?
Като малък, градинарят заковал баща си в къщичката на кучето. Освен това не се бил избръснал и носел костюм, откраднат от химическото, докато го почиствали, затова по него все още имало молекули на хепатит. Още докато бил дете, продал черния си дроб и го сменил за лаптоп.
След като предал плюещият от ужас градинар на стражата, Пилат пак го зацепила главата. Съвсем скоро заспал. Засънувал неспокоен сън.
В този сън Пилат се намирал в някакъв коридор, заобиколен от огледала. Пилат тръгнал по коридора и с изненада установил, че с всяка крачка от косата му падат по десет косъма. Изведнъж пред него се появило някакво старо огледало, в което Пилат приличал на Елтън Джон. След секунда огледалото се строшило и оттам излязла една невестулка, която започнала да му рецитира всичките стихотворения на Робърт Бърнс. След това го захапала за палеца на десния крак и си отишла. С всичко това Пилат открил смисъла на живота и смъртта, а именно – никога не яж развалено сирене.
На връщане Пилат се огледал в огледалната стена и забелязал, че е оплешивял досущ като Брус Уилис, който му се обадил и му казал, че ще му вземе хладилника като компенсация за авторски права.
Пилат се събудил, облян в пот, но му минал махмурлукът.

Боби Сиромахов, октомври 2010