Самолетното ми пътуване 2.0 – Сага в три части от Боби Сиромахов

Самолетното ми пътуване – Сага в три части от Боби Сиромахов

ВТОРА ЧАСТ

Залепих се за седалката и нещо ми изкара въздуха. Погледнах надолу и видях, че от инертната сила сланините на дебелака са ме запечатали и няма мърдане. Вътрешно се разплаках и се замолих това да не продължи през целия полет, но външно запазих маската на мъжество. Иведнъж някакво ново чувство ме притисна отгоре и аз се замислих как съвсем скоро ще повърна. Като по магия обаче натискът започна да отслабва и в един прекрасен миг всичко се върна към нормалното, а аз погледнах през прозореца от другата страна на реда и видях някакви далечни малки сгради. Свърши се! Бяхме излетяли! Таман се успокоих, когато до мен се чу някакво свирепо изхъркване и огромната глава на дебелака ме притисна. Някаква част от тялото ми силно изхрущя. Всичко стана черно. Последното нещо, което си спомням, е силната миризма на пот...

Озовах се на някакво много странно място. Всичко около мен сияеше в бледосиньо и сякаш се движеше много по-бавно от нормалното. Зачудих се къде съм. Силуетите ми бяха познати отнякъде, но не можех да разбера откъде. В този момент се досетих: бях в „Патиланци“! И точно щях да се спусна по голямата пързалка, където си охлузих цялото лице, като бях на 3 години и след това две седмици приличах на диня, белена с ренде.

Адреналинът ме беше сграбчил здраво, обаче, и аз си поех дълбоко въздух. Таман се подготвях да се гмурна по пързалката, когато един странен глас ме спря.Принадлежеше на възрастна госпожа и звучеше така, сякаш всеки момент ще те покани на кафенце и ще ти спретне нещо много вкусно.

„Според мен произлиза от италиански.“

„Е как пък от италиански,“ отговори друга госпожа. Нейният глас пък звучеше така, сякаш собственикът му обича да чупи спиците на детските колела с брадва.

„Сега ще ти обясня,“ разнесе се отново гласът на добрата бабичка. „Идва от думата „пица“. Как, според теб, се казва в една дума „почвам да правя пица“?

„Не знам пък и не ми дреме, аз пици не правя.“ Заинтригувана беше обаче, свинята.

„Казва се „пицам“. После се е получило втвърждаване на гласната, това е докато думата стигне до тук, знаеш, все пак, че българският е много по-твърд език от италианския. И така, след втвърждаването се е получил глаголът „пецам.“

„Е добре де, ама защо въобще е свързано с пици тва?“

„Ми щото то си е като да правиш пица – месиш, струваш, тураш във фурната, въртиш там квото въртиш...“

„Тва са пълни глупости,“ засмя се подигравателно свинята.

„Е откъде идва тогава?“

„От дислексия.“

Мълчание. Добрата бабичка се опитваше да разбере точно какво иска да каже свинята, за да я лиши от удоволствието да знае нещо повече от приятелката си. В един момет обаче се предаде. Свинята заговори с глас, по-мазен от Китаеца.

„Ми човекът е искал да каже „цепам“. Щото я е цепил девойката, нали. Обаче много се притеснил и объркал малко съгласните и казал „пецам“.

„Е защо да се е притеснил,“ упорстваше добрата бабичка.

„Нали ги знаеш мъжете? Все се притесняват за нещо. А може и да не се е притеснил, а просто много да се е изморил от цепане и да не е можел да каже „пецам,“ ъъ, „цепам,“ и така е станало „пецам“.

Добрата бабичка беше сразена от този аргумент и се замисли, докато свинята триумфално си мълчеше. Усмивката ѝ обаче се усещаше от километри. В този момент обаче добрата бабичка намери начин да се върне в мача:

„А знаеш ли откъде идва глаголът „клецам“?

Усетих, че усмивката на свинята се стопи като ледче във фурна. Докато тя  си мълчеше, добрата бабичка атакува:

„Много е просто. От „клек,“ щото, нали, тва е онзи планински иглолистен храст, дето...“

За нещастие не можах да чуя останалата част от обяснението, защото внезапно се свестих.

Дебелакът беше повдигнал от главата ми потния чувал, който смяташе за свое лице, и нетърпеливо се облизваше. Гледаше като хипнотизиран в една точка. Стана ми любопитно какво е способно да привлече вниманието на този звяр и се обърнах. Разгневих се повече от еколог, който вижда как застрелват язовец, и съвсем пропуснах остатъка от диалога на бабичките от задния ред.

Дебелакът зяпаше циците на стюардесата, която си бях харесал! Какво нагло копеле! Първо ми забива нож в гърба, като ѝ казва, че аз ѝ гледам циците, а после самият той... Ебах ти балканското лицемерие! Може ли... Замислих се. Всъщност можеше. Откъдето и да го погледне човек, това си бяха чифт страхотни цици. По-изненадан бих бил, ако тоя не ги гледаше. То си е в биологичния ред на нещата. В края на краищата, това го има и при животните: нали конете  се възбуждат от женското докосване? Очевидно прасетата пък обичаха да гледат цици. Ама точно пък тия цици ли намери да гледа?

Замислих се още по-дълбоко. Защо се засягах толкова от това, че гледат циците на непозната стюардеса? Вярно, за нея бих повдигнал планини и бих продал жлъчката на майка си на мексиканския черен пазар, обаче тези цици не бяха все още моя принадлежност... И тогава ме осени. Яд ме беше точно защото тия цици не бяха мои все още! Ако си ги целувах редовно, разсъждавах аз, какво ми дреме дали на някви кавали им текат лигите, като ги зяпат? Нали са си мои и аз си спя на тях и си ги постисквам в моменти на кризисна нервност?

Усмихнах се. Таман се канех да се обърна и да поздравя дебелака за добрия му вкус, когато усмивката ми внезапно увяхна и ме налегна момент на кризисна нервност: и аз бях на същия хал като тоя дебелак. А на всичкото отгоре хич не съм дебел. Обърках се. Реших да не го гледам тоя, за да не се ядосвам, въпреки че това беше непосилна задача, щото той преливаше от всички страни. Използвах момента, за да се обърна към обекта на любовта си и да се постарая отново да я погледна еротично, когато забелязах нещо изключително: дебелакът не гледаше циците на стюардесата.

Точно под тях, под предизвикателно диското деколте, по ръба на което любопитно надничаше дантелен сутиен и се подаваше далечната периферия на  дясно зърно, стюардесата държеше спаружен сандвич, който приличаше на част от тялото на прокаженик, паднала преди две седмици. Дебелакът обаче беше привлечен от някакъв необясним магнетизъм, който сандвичът явно излъчваше, и не откъсваше поглед от него. Беше напълно хипнотизиран. Замислих се дали да не му поръчам да стане, да излезе на пътеката, и пак да си седне след това, та да се посмеем, когато се усетих, че има сериозен риск самолетът да падне при подобна маневра. Затова реших да не злоупотребявам с хипнозата и си замълчах, когато изведнъж ме осени друга мисъл: вниманието на стюардесата беше напълно свободно за моите жалки опити най-накрая да я заговоря и евентуално да ѝ взема фейсбука, за да мога после да мастурбирам на снимките ѝ, докато плача.

Вътрешно си набих един шамар и се прокашлях, докато външно се усмихнах хладнокръвно. „Не бива да се стига дотам, предупредих се сам, според мен те харесва.“ Това си беше мазна лъжа, но съм установил, че от всички хора на света, най-добре мога да лъжа себе си. Тоя път обаче ми беше по-трудно да си повярвам, затова направо реших да го карам по същество:

СТЮАРДЕСАТА: (подава ми сандвич без да ме поглежда, редовна стратегия, използвана от крайно заинтересованите от мен жени) Заповядайте.

АЗ: (хладнокръвно, но някак заекващо, като смел заек... така де) Ъъъ, мерси, ъъ такова...

СТЮАРДЕСАТА: (гледайки през другия прозорец и вече отдалечаваща се, друга много популярна стратегия, използвана от жените, които имат неудържимо сексуално влечение към мен) Колежката ще ви сервира напитки ей сега.

АЗ: (обръщам се след стюардесата, количката за напитките ме шибва и ми избива един зъб. Аз обаче запазвам спокойствие и овладявам болката, като си припомням, че жените обичат издръжливи мъже) А само, ъъъ, абе, ъъ, фейсбукче, нещо?

ДЕБЕЛАКЪТ: (обира трохите от шибаната си тениска и ми се усмихва мазно с шибаната си уста) Да бе да. Другия път ше ти го даде. Да ѝ лъскаш на снимките и да ѝ пишеш, като се напиеш толкова, че да ти пораснат ташаците.

Дадох му и моя сандвич, за да му запуша гигантската уста, и прекарах следващите минути в дълбоки размисли, мрачно сърбащ кола. Как така тоя дембел беше прозрял моята мрачна, тъжна същност? Мислех си, че съм доста мистериозен и уникален. Явно се бях объркал и с дебелака си приличахме повече, отколкото предполагах. Сигурно и той правеше като мен. Колко ли други хора имат същите навици като мен? Колко съм обикновен?  Идеше ми да се гръмна. Само за едно нещо сбърка тоя: за напиването. Ако се напиех толкова, че да ѝ пиша, преди това щях да съм умрял около четири пъти от цироза.

Нервите ми не издържаха. Сълза-предателка се стече по бузата ми и капна в колата. Да беше сега стюардесата тук, замислих се. Да ме погледне и да си каже „Еба си майката, мъжки сълзи! Този си заслужава, истински романтик. Ще му дам фейсбука.“ И да ми даде фейсбука. Но не. 

Пълна несправедливост. Срам. Позор. Доака ми се.

***

ТО БИ КОНТИНУЕД

Боби Сиромахов

Самолетното ми пътуване – Сага в три части от Боби Сиромахов

Самолетното ми пътуване – Сага в три части от Боби Сиромахов

Това литературно недоразумение се посвещава на лицето Димо Димов,

 търпелив и верен читател и критик,

 който все още не е летял много със самолет.

И на България Ер.

ПЪРВА ЧАСТ

Казват, че пътуването е най-хубавото нещо, което може да се случи на човек. Да отидеш да видиш Статуята на свободата, Великата китайска стена, английския Парламент, пирамидите в Гиза и кръчмата във Филиповци наистина облагородява душата и променя светогледа на всеки, който не си е пускал телевизора от години. Обикновено след пътуването туристът се връща с пет или шест хиляди снимки на кучета, котки, цветя, себе си, „оназ яка путка, детo, ако бях останал, щеш да ми пусне, ама беше яла чесън“, и започва да досажда на роднините си, като настоява всеки да види всяка една от тях, и гледа с чувство на високомерие, щото вече е видял свят.

Една сутрин си пиех кафенцето на тераската и видях през отсрещния прозорец точно този високомерен поглед в очите на застаряващ господин с жълт мустак. Прочетох по устните му „на тия кафето им е 4 лева, копеле“ и видях отегчението на роднините му и изкуствената приповдигнатост на жена му в стил „супер си си изкарал, ама чухме вече оная история за педераста дето свирел на цигулка пред Св. Стефан и му давали пари, моля ти се“. Толкова се възмутих, че се разхълцах. Заклех се да отида и аз да видя свят, за да докажа, че все още има туристи с око за нещата и наистина да разкажа на роднините си нещо интересно.

Дори не подозирах какво ме очаква.

Набързо се облякох и си викнах такси. Стигнах до летището, окрилен от романтичната идея да хвана полет за някоя далечна страна без план и без срокове. Азис дънеше от радиото и ме вдъхнови да се насоча към плажовете на южна Франция. Оставих на таксиджията приятен бакшиш и с танцова стъпка ча-ча се загърчих към гишето за продажба на билети. Врътнах се в троен шпиц и се заговорих с момичето на касата. Устоях на изкушението да ѝ снимам циците и да разправям след това, че е яла чесън: клетвата на туриста е най-сериозната клетва, все пак. 

Когато ми каза колко стрували билетите до Париж за полетите след два часа, косата ми побеля, покараха ми мъдреци и получих хемороиди. Момичето ми каза, че не се правело така в последния момент, а ако не бях джентълмен, аз щях да ѝ споделя, че е скучна кранта без чувство за романтика. Вместо това, обаче, аз демонстративно спрях да ѝ гледам циците и тя се засегна достатъчно, че да ми намери нещо малко по-евтинко. Така доказах, че туристът не е простак.

Минах паспортна контрола, митница, втора контрола, след което получих дискова херния, докато дочакам да мине закъснението от полета на гейта. Имаше около двадесет столчета, на които седяха две бабички с торбите си, а около тях останалите 80 човека кротко стояха и ги псуваха. Най-накрая, когато бях съвсем на път да се откажа, силната ми воля бе възнаградена и уморена стюардеса скъса билета ми, а аз закрачих с гордо вдигната глава по дългия ръкав, водещ към самолета и към широкия свят.

В момента, в който видях седалката, преосмислих идеята си за „широкия свят“. На жалкото столче трудно можеше да се събере второкласник-анорексик. Оставих багажа си, прекръстих се, раздвижих всички стави и се запровирах. Моето място беше по средата на реда и доста се поизпотих, но най-накрая стигнах. Оптимизмът ми ликуваше, че не ми бяха дали мястото до прозореца. Песимизмът ми, за сметка на това, беше зает да ми се подиграва, че ще трябва да прекарам няколко часа в поза, по-достойна за върха на човешката пирамида от Цирк дю Солей, отколкото за пътуване. Повтарях си, че туристът е желязо, а вътрешно се заклех да не давам повече малоумни клетви като тази. Изведнъж в ушите ми звънна мек глас.

-          Добър ден, господине. Надявам се, че Ви е удобно.

Всичко останало от джентълменството ми се изпари. Точно се канех да се обърна и да започна да псувам с цялото си сърце, когато видях кой говори. Вратът ми се сецна, а ченето ми изтръпна.

Пред мен стоеше млада жена – на не повече от 26-27 години. Краката ѝ приличаха на арабски небостъргачи. Носеше поличка и сако, от което се опитваха да изскочат две прекрасни цици. А ако гледах лицето ѝ в продължение на 5 минути, бях сигурен, че ще получа диабет. Влюбих се от пръв поглед. Тъкмо исках да я питам дали носи инсулин, когато тя просто се поусмихна и ми обясни, че е една от стюардесите и че ако искам нещо, каквото и да е, тя щяла да се погрижи незабавно да ми го осигури. И ми намигна.

Господи! В този миг станах религиозен. Принципно, ако попитах жена дали приличам повече на Брад Пит или на Стив Бушеми, повечето единствено снизходително ми се усмихваха. От гледна точка на мускулите, все си мисля, че ако играя на канадска борба с малко виетнамче, то ще ми счупи ръката. За височината си не искам да говоря. Не съм ходил в Дисниленд единствено защото няма да ме пуснат на влакчето на Инди.

В светлината на тези ми откровения мисля, че става ясно защо веднагически повярвах, че съществува свръхсила. Някой отвисоко ме сочеше с пръст и ми казваше: „Пич, бил си добър, ето ти награда!“ Най-красивата жена, която бях виждал, ми предлагаше да свърши каквото и да било за мен! Опитах се да ѝ се усмихна еротично, но, за нещастие, изглеждах все едно съм имал запек от две седмици. Прокашлях се и се опитах да се извиня, че не ми е добре, но запецнах. Тя се наведе към мен.

-         Господине, добре ли сте? Не мога да Ви разбера.

Исусе! Виждаха ѝ се циците! Виждаха ѝ се...

-         Нищо му няма, - прогърмя дебел глас. Стюардесата бързо отскочи назад и прекрасната гледка се скри от очите ми като много набързо прожектиран морски залез. – Просто Ви гледаше циците.

Стюардесата хвърли бесен поглед надясно и се обърна да си върви. Тъкмо бях готов да предизвикам този наглец на дуел заради честта на дамата, когато видях срещу какво стоя.

Първо искам да отбележа, че предизвикателството беше невъзможно, защото при двама джентълмени най-важното нещо е очният контакт. За да намеря очите на този срещу мен, трябваше да наема частен детектив. Най-накрая, след продължително взиране в месестото, пихтиесто нещо с уста, което явно минаваше за лице, аз успях да намеря две малки черни дупки, от които се изливаше злоба и агресия.

През тялото ми пробягаха тръпки на леден ужас, когато се взрях в огромното туловище, което стоеше срещу мен. Не знаех как се събира на пътеката. Бях готов да се обзаложа, че от притискането на редoвете от двете му страни, тялото се проточваше в продължение на пет или шест седалки. По дяволите, само единият му крак беше с размерите на каца за зеле!

Нова вълна на ужас ме заля, когато чух следващите думи на съществото:

-          Мръдни се да седна, аз съм до прозореца.

Разтреперих се. Това щеше да седи до мен! Животът ми премина на лента пред очите ми и отново се изпсувах на ум, че давам тъпи клетви в моменти на приповдигнатост. Събрах целия си останал кураж и се запровирах навън към пътеката, за да направя път на чудовището.

Изведнъж, докато се опитвах да измъкна ръката си от сгъваемата масичка, намерих зрънце утеха в цялата ситуация, от което засиях като зъбна коронка. Ако аз имах проблеми да стигна до седалката, то този ходещ Тадж Махал щеше сериозно да се озори, докато стигне до прозореца. 

Сякаш окрилен от предстоящото шоу, подскочих и си ударих главата в ония неща за багажа. Дебелакът започна да се смее, а вътрешно аз се смях два пъти по-силно, защото който се смее последен, обикновено се смее... Замислих се. „Най-добре“ не вървеше в тая ситуация, защото нямаше нищо добро в нея, пък и тоя се смееше от чиста злоба, майка му тлъста.  Нищо, и на мен щеше да ми е весело след малко.

Това, което последва, беше може би най-смешното нещо, което съм виждал. Беше по-смешно дори от онзи път във втори клас, когато учителката ми по музика се насра на припева на „Коладе, ладе“.

Опитвали ли сте някога да натикате санбернар в кофичка за кисело мляко? И аз не бях опитвал, но внезапно придобих представа как би изглеждало. Дебелакът тръгна с десния си крак, като се опита първо да го провре, а после да го преметне през първата седалка. След няколкоминутни усилия успя, само за да разбере, че левият му крак се е заклещил между седалките от другата страна на реда. В опитите си да измъкне левия си крак, мъжът залитна и си заклещи ръката между своята седалка и предната. Докато псуваше под мустак, се хвана с лявата си ръка за отделенията за багажа и се опита да се издърпа, с което строши отделенията и върху него се изсипаха две чанти и един бая голям куфар. Куфарът рикошира и падна върху някакво дете, което не само че не умря, ами се и разпищя като за последно. Майката рязко скочи да защити детето си с юмрук, свит в готовност, но като видя какво се е заклещило срещу нея, бързо оправи полата си, възпитано се извини, седна си и запуши устата на детето си с кърпичка за нос. През това време дебелакът беше успял да освободи ръката си и се триеше по темето, по което вече се образуваше дебел пласт кондензация. По-червен от притеснена монахиня, с последни усилия той успя да премести крака си на правилното място. След още няколко минути левият му крак също се озова там, където трябва и мъжът облекчено въздъхна и се стовари на седалката, при което се чу онзи звук, който подсказва, че панталонът му се е разпрал. Дебелакът се разпсува и след като навика стюардесите, че е чакал твърде дълго за вестника, зарови нос в печата.

По това време аз си мислех, че съм мъртвец. Едва си поемах въздух, бях легнал на пътеката и от очите ми се стичаха повече сълзи, отколкото е склонна да изплаче любяща баба на сватбата на най-грозния си внук. Хубавата стюардеса ми донесе чаша вода и аз таман се поокопитих и исках да я заговоря, когато в самолета прогърмя гласът на пилота, че полетът закъснява вече с 2 часа и 40 минути и че трябва да сядаме и да излитаме.

Трябва да знаете, че излитането няма нищо общо с онази романтика по филмите, когато камерата се приплъзва към лицето на главния герой, а той седи и гледа през прозореца, замислен за предстоящия екшън.

Самолетът се задвижи и се чу някакво ужасяващо скърцане и изведнъж всичко започна да се тресе. В този момент ми се прииска да сляза. Не можех да преценя обаче дали сме излетяли вече, защото дебелакът до мен закриваше целия скапан прозорец. Някакъв глас ни каза да си сложим коланите. Какъв е смисълът, като аз така или иначе не мога да мръдна заради тоя до мен? Сланините му ме затискаха като воденични камъни.

Изведнъж самолетът спря. Еба си, толкова бързо ли стигнахме? По лицето ми пробяга усмивчица за предстоящия екшън и за секунда се почувствах като главния герой от филмите. Сега щях да сляза, да се потопя в този широк нов свят и да забравя за тоя дебелак. Въпреки че може би щях да остана да го погледам как излиза. И да поканя стюардесата на кафенце. След това щяхме да отидем на плаж, за да си пече циците. Аз щях да седя под чадъра, де, щото много изгарям, дори да се мажа с 50-ти фактор. Пък и какъв плаж ще правим през зимата, еба ти? Нищо, ще ходим на ски и ще си пече циците в сауната. Ама аз няма да влизам, че съм с високо кръвно.

Някакъв звук започна да се надига и ме изкара от мислите ми. Имах чувството, че в багажното отделение са сложили някаква крава и са допряли микрофон до гърлото ѝ, и че тя започва да мучи. Звукът се усилваше и аз за момент си помислих, че ще гръмнем. Тогава внезапно се чу някакво свистене и самолетът пак се задвижи, ама тоя път много по-бързо.

Залепих се за седалката и нещо ми изкара въздуха. Погледнах надолу и видях, че от инертната сила сланините на дебелака са ме запечатали и няма мърдане. Вътрешно се разплаках и се замолих това да не продължи през целия полет, но външно запазих маската на мъжество. Иведнъж някакво ново чувство ме притисна отгоре и аз се замислих как съвсем скоро ще повърна. Като по магия обаче натискът започна да отслабва и в един прекрасен миг всичко се върна към нормалното, а аз погледнах през прозореца от другата страна на реда и видях някакви далечни малки сгради. Свърши се! Бяхме излетяли! Таман се успокоих, когато до мен се чу някакво свирепо изхъркване и огромната глава на дебелака ме притисна. Някаква част от тялото ми силно изхрущя. Всичко стана черно. Последното нещо, което си спомням, е силната миризма на пот.

***

ТО БИ КОНТИНУЕД

Боби Сиромахов

ГРОЗИНЕЛ (СТИХОТВОРЕНИЕ)

Грозинел

(на отчайващата дама, с която последно се запознах)

Самотата ми отвътре гори,

аз съм мъж, млад, нехубав и дебел,

любовният ми живот не върви,

затуй в мустака ти гъст съм се вплел,

Грозинел!

Ти си като истински Чубака,

брадичката ти е а-ла-козел,

изглежда съдбата ме надцака

със клюна си приличаш на петел,

Грозинел!

Издялана си сякаш от бетон.

Мита за Минотавъра съм чел;

Минотавър не си - по-скоро слон

козѝната ти е бодлива тел -

Грозинел!

Миришеш кат' излязла от блато,

аз, като същий Никола Фламел,

ще се опитам да изстискам злато

от цицата ти, твърда кат' котел,

Грозинел!

Мечтаех за германска девойка,

но ти ми падна - кой ме е проклел?

Със тебе сексът е чиста тройка,

след него сякаш Балкана съм снел,

Грозинел!

Обичам пропорцията точна:

цици; в стройни крака гъз да се е вплел,

ала няма за мен мацка сочна!

Затуй си единствената ми цел,

Грозинел!...

Боби Сиромахов, 24. I. 2013